Велимир Петров: Усмивките на бай Дечко (100 години Дечко Узунов)

Щастливи Ний — Съвременниците му, за възможността, навремени да сме се докосвали до талантливата му ръка, рамо, богата душевност, опит всякакъв: професионален и житейски; най-вече начин на общуване: с много доброта и човечност, хумор и самоирония…

Някои от колегите ми — художници биха написали следващите редове по-добре и по-пълно; други биха го имитирали великолепно и с добродушна усмивка. Ще се огранича да предам само онова — малко, което съм чул лично от бай Дечко, в безметежните минути на чашка бяло вино, коняк или кафе или на разходка по Кея, край Дунава в Русе. Бай Дечко, надничащ под засукани мефистофелски вежди и над очилата, право в душата ти; специфично изяждащ буквите: „Нъл тъй?“ (Нали така?); и: „Ам с’я!“ (Ами сега!)…

01 — Толкоз много народ — като на митинг! И толкоз много цветя — като на погребение…

02 — Да ме поздравят дойдоха и две бабички с букети, едва кретат горките, много възрастни; дъл шъ стана като тях, като остарея; фъфлят: Господин Професоре, помните ли ни — ние сме Ваши студентки…

03 — Журналист ме заразпитвал, има ли още нещо, което не съм постигнал в живота си; бил съм вече професор, декан, ректор, народен художник, лауреат, герой на труда, председател на СБХ, народен представител, почетен Председател на АИАП — (ЮНЕСКО), картини, изложби, слава… Казвам му — остана ми само една грижа, да задомим някъде Олга, съпругата ми…

04 — След девети, Васил Коларов, нали беше нещо художник, поръчал да докарат в София изложбата на Френските импресионисти — голяма изложба, таман обикаляла из Европата. Добре де, ама докато пристигне, дойде на власт Вълко Червенков, съветски идеолог — на него тия не му минаваха… Изложбата — официална, международна, посланици, знамена, екскорт, ам ся! Аз — Председател на СБХ. Питат ме какво мисля за изложбата. Ако кажа, че е чудесна — ще ни бият! Ако кажа друго — излагаме се пред чужденците и журналистите… Нали съм умен, измислих: чудесна изложба, казвам, жалко, че е формалистична!

05 — Маршал Толбухин (казвал го е и като за маршал Жуков и като за… ), като дойде в София, ми го водят с генерали, единият — прославен летец, да видели как рисуват българските по-първи художници. Влизат и право към статива. Там съм опънал един пейзаж, по-разбираем, тъкмо като за тях: поле, гора, небе — всичко си има. Как отразявате, питат, тавариш Узунов, победния ход на Червената армия? Ам ся!… Пред атака, казвам, тавариш маршал — и соча пейзажа. Танковете и бойците се окопали — чакат сигнала; артилерията отзад — бие по позициите на фашистите! А авиация где?, пита летецът-генерал. Първата вълна, казвам, току що е прелетяла и е вече над вражите позиции и ги покосява; задава се втората вълна… Нъл’тъй…

06 — По времето когато ни заръчваха да се учим непрестанно от богатия съветски опит, ми водят в ателието художници от голямото им добрутро — все началници. Показвам им това-онова, пускам и по-модерни за тях работи, като за запада. Оглеждат ги, цъкат; колеги — честно си казват, че им харесват. Айде, викам, почвайте като нас да рисувате, че да се учим от Вас и да вървим по-напред.

07 — Като връщахме визита на китайските колеги, ни разхождат из централния парк на Пекин. Него ден цялото им ЦеКа да имало там трудов полуден. Джо Ен Лай, дето е по културата, като разбра, че съм дошъл, дойде да се видим. Е, пита, вашите ръководители правят ли като нас такива трудови полудни. Ам ся! Да не стане някоя беля! Ние, казвам, този етап го минахме…

08 — Трябва, казват, да им покажете на китайските другари, как рисувате това — българските художници, нещо като демонстрация. Аз не ги обичам тия работи. Водят ме в ателие, дават ми бои, палитра, платно. Ам ся! Едни старци, строги, с дълги бради, облечени парадно, сигурно са професорите, усещам дъха им в тила си… После разбрах — били моделите. Нацърках от всички бои по палитрата, чудя се как да се измъкна, да не рисувам. Няма капут-мортум, казвам, рядко срещана боя, сигурно я нямат, аз без капутмортум, казвам, не мога да рисувам. Разтичаха се, намериха, ам ся! Направих една топка от всичките бои, казвам — по моята рецепта, трябва да престои два дена, да узрее… след два дни бяхме в друг град…

09 — По време на едно заседание на УС на СБХ, като Председател, ме викат при Високата порта, в ЦК. — по време на пореднотно затягане. Връщам се след няколко часа инструктаж, гледам — колегите ме чакат, какъв хабер им нося. Спокойно, казвам, всеки ще си рисува както и каквото си иска, но… и размах-вам пръст… ще има контрол!