Велимир Петров - Ах, това красиво човечество

Вече сте се досетили, че това е заглавието на разказ от рано отишлия си от този грешен свят, голям наш белетрист Васил Попов (1930–1980).

Впрочем — я сте се досетили, я не, щото инерцията на тоталитарната критикарска ранглиста, тенденциозно го обви в червеникавата мъглица на мълчанието. Порових из Интернет за нещо илюстриращо мисълта ми и открих топли, верни, честни и почти като химн — думички, от Стоян Вълев. Не открих, обаче, адресни данни за този автор — да му поискам разрешение да цитирам първите няколко реда от текста му. Надявам се да не ме съди, предвид общото ни преклонение пред Васил Попов:

Васил Попов най-модерният български писател на XX век.

Няма друг писател с такава съдба, като неговата, в българската литература.

Той бе един от най-големите майстори на българския разказ през втората половина на XX в.; книгите му „Корени“, „Вечни времена“, „Това красиво човечество“, бяха потресаващи по сила и въздействие… и т.н.

През шейсет и коя година, на хиляда и деветстотната, Васил Попов се скри в Русе, в една, като измислена таванска стаичка на хотел Балкан, да пише на спокойствие романа „Времето на героя“.

Определението спокойствие е само добро намерение, щото от рецепцията, до която се стигаше чрез солидно стълбище — оттам всичко ставаше дървено и все по-дървено — коридори, стаи, пак стълбища; едно денонощно скърцащо чудо, отчитащо дискретно кой къде и защо е в момента.

След години тази стаичка и този таван изгоряха. Пожарната отстоеше на сто и петдесет метра, но първа пристигна румънската й колежка, та спаси хотела. Възстановиха го по архивни снимки. Това няма особено отношение към Васил, но споменът ми се натрапи — щото докато течеше ремонтът, все ми се привиждаше фигурата му между строителите.

Дотогава с Васил се познавахме бегло; имаше отношение към художниците и художничките. По едно време беше съпруг на колежката ми Ваня Дечева, щерка на майстора от предното поколение художници — Данаил Дечев, забравила да се върне от разходка из музеите на Париж. Ако трябвна да съм точен — не била забравила; колебаела се до стълбичката на самолета и когато електрокарът докарал куфарите, да ги товарят, грабнала нейния и се затичала обратно, да не би да я върнат насила — имало такава работа.

Можело е да станем баджанаци — аз пък харесвах палавата и сестричка Веселка, настояща ашлама италианска матрона.

По него време Светлин Русев имаше неприятности с плевенски партийни велможи и също се беше скрил в Русе, предпочитайки по-малкото зло — като заврян зет при властна тъща. В техния двор, съседен на нашия, на крайбрежния булевард, четохме за първи път Теория и функция на Дуендето Лорка, в превод на Васил Попов, от авторския му машинописен екземпляр.

Привлечени от личността, излъчването и моженето в занаята на Светлин, носещо подсказки за нещо (най-после) ново, разчупващо дългогодишна скованост в мислене и форма, бяхме ентусиазиран, разнороден кръжец; основно художници, някой и друг пишещ, един философ — закъснял декадент, както и музиканти. Сигурно е имало, няма как иначе — дежурна слушалка, щото се самоцензурирахме в приказки и поведение. С едно на ум!

Не зная как стана така, че двамата с Васил нещо се харесахме като събеседници и ходехме от заведение на заведение, пиехме всеки според което си и ни беше приятно. Аз съм с девет години по-малък от него, с десет години от брат ми, литератор; с шест от Светлин, но разлика в общуването нямаше.

Много четях и бях в курса на литературните тенденции и клюки, доколкото имах допустимата казионна информация. Имам претенции, че първи забелязах-прочетох и информирах приятелите за ново, впечатлило ме, приятно явление. В Литературен фронт, на последната страница — долу, се появи много свеж, самобитен и непознат автор — някой си Гоце Герасков; който скоро се престраши да се подписва с името си — Йордан Радичков. След години, на една изложба, Светлин ни запозна: — Твой почитател, имате сходни виждания.

В същия брой на Литературен фронт, ако се не лъжа или в съседен, на предпоследна страница, долу в дясно, беше и щекотливата сензационна статия за Богомил Райнов, озаглавена Ветропоказател. Препечатваха се двата варианта на негова рецензия, преди и след някаква партийна оценка за нещо си, за някого си. Мосюто — Богомил в метранпажа на печатницата лично, ръчно, с шило и щипци сменил на сто и осемдесет градуса смисъла на оценката. Вестникът се набираше ръчно от словослагатели и готовите набрани каси били на минути преди печат.