Велимир Петров - Ах, това красиво човечество

— Вельо, пази се от Големите приятелства , после боли, като ти изневерят. Много ми е криво.

Помислих и се приготвих, някоя дамска история — доста. Беше съвсем, съвсем друго.

— Със Светлин и Любо (Левчев) тръгнахме заедно от комсомола. С големи планове! — и замълча.

Чаках, чаках; унесе се нейде в мислите си. Ако бях добро другарче в разпивката, трябваше да съм съпричастен; бях.

— Е, и? Какво стана?

— Какво стана. Нали виждаш! Договориха се нещо зад гърба ми и ме изолираха. Поделиха си разните стратегически постове — при писателите, при вас художниците, Людмила; много ми е криво. А какво сме си приказвали… предадоха ме.

Някакси… някакси… Васил слезе, макар и неохотно, от пиедистала на който си го бях качил. И той, значи, иска власт; и той, значи, е като тях. Такъв творец, а… да, ама Светлин и Любо също са сериозни творци; не е това. Не ги разбирам тия неща; няма и да ги разбера… или не ми се иска.

До осемдесет и девета имаше повече от двайсет-двайсет и нещо години. Средновековие! Каменното сърце на Вилхелм Хауф… Все пак някои неща се усещаха. Не си правех илюзии, че Васил не е от наш’те . Нали сам каза — от комсомола. Но… бащата на Сърдитите млади хора — Олдингтън не му беше чужд. Не е случайна връзка: романът на Олдингтън е Денят на героя , а на Васил — Времето на героя .

Когато говорихме за романа му, без задръжки изтърсих, че последните страници са поклон, превиване на гръб пред партийната ценура; да, каза — иначе нямаше да излезе въобще.

Ама и аз съм един! Какво съм взел да го мисля белетриста Васил Попов; нима художникът Велимир Петров малко верноподаннически творения в нагледни агитации, е сътворил. — Такава беше системата! Ако няма компромис, няма папо; няма ли папо, няма творчество — казваше един по-възрастен колега. Виж цялата История на изкуството — кой голям творец, за когото Изкуството е над всичко, не се е кланял на властимащите, за да твори… тъжна История на изкуствата! Тъжно!

Време е да привършвам тази глава.

Ах, това красиво човечество — достатъчно заето със себе си, бе съвсем неподготвено за това което му дойде до главата. В тази джунгла, в този океан от събития, оцеляха хищниците, акулите.

Често съм си мислил — тия които ни напуснаха, напуснаха този грешен свят твърде млади, какви ли щяха да бъдат, ако бяха останали живи. И за Васил Попов съм си мислил това. И не мога да реша — каква ли житейска позиция би заел сега, когато формула Разделяй и владей важи в пълната си сила.

Много от Драгия читател не е чел разказа Ах, това красиво човечество! С две думи:

Едно дете, ощетено от природата, изрод, който и родителите му и братчето му (а не беше ли сестриче!?) не смеят да гледат в очите грозотата му, откланят поглед; отървали се от него — в дом за недъгави, избягват — разреждат дните за посещения, уж имат неотложна работа… А то, милото, нещастното, така ги обича; те са неговото красиво човечество. Винаги ги оправдава и се надява, надява — кога пак ще дойдат. Има и други внушения, майсторски написани — бъркат направо в сърцето. От този разказ излизаш някак пречистен, смутен и по-човечен.

Намерете го, прочетете го! Както и всичко писано от его . Разходете се мислено из Куба и другаде по стъпките му, из душите си, пийте едно и повече ледени дайкирита — по хемингуейевата рецепта.

Василе, скоро пак ще се видим; много неща има за разправяне; ще ми станеш редактор, както беше пожелал и орисал.

Наздраве, на живите! Бог да прости умрелите!

© Велимир Петров

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/13455]

Последна редакция: 2009-09-25 13:00:00