Велимир Петров: Ах, това красиво човечество

— Запознайте се, това е… едикойси — млад художник, сега се връщам, поприказвайте си…

За първи път го виждах на живо. Излишно е да казвам, че високо ценях прозата му. Подобно на брат ми — беше дипломиран боксов съдия и авторитет в тях среди. Хоби! Казах на кого съм брат.

— Как е той, пише ли; разказите му на спортна тема са добри… О, радвам се. Поздрави го!

— Гледах ви като рефер на мача… едикойси… — показах осведоменост. — Във втората част на втория рунд простихте на… едикойси… едикакво си…

Павел Вежинов беше около петдесетте, много възрастен в тогавашните ми очи — почти старец! Среден ръст, слабоват, остронос; с редееща, черна косица назад, плътно и влажно прилепнала към деликатния му череп. Заприлича ми на Енчо Багаров, но без сияйната му усмивка. Гледаше проницателно през кристала на преголяма водка. Разправяха, че на Пролетния бал на Художествената академия се уединил с малка компания и пили като каруцари.

Не понасях, а и сега също, вакуум в общуването и подадох реплика:

— Още не мога да свикна с мисълта, че Пейчковски ни лиши от такъв елегантен боксьор като Борислав Андреев. Няма да се оправи никога.

— И аз подочух такова нещо.

Борис Андреев ми беше съсед — къщите на две успоредни улици, а дворовете ни — с общ гръб. Като възраст Борето беше между мене и брат ми. И като много здравеняци от махлата, по време на бума в бокса след петдесета година, тренираха; малко е да се каже — упорито. Брат ми Сашо и другият треньор — Борис Шаханов бяха създали и поделили русенските шампиони, а тогава не бяха малко. Борето беше красавец; леко мургав, с правилни мъжествени пропорции, къдрокос — шумен успех всред хубавиците. Елегантен играч — балет и силен десен. Нещастието му беше, че даянеше на бой. Понасяше удари и до един момент му носеше победи. Стигна до европейска титла. И тука — полският бияч — Пейчковски, които единствени с унгареца Ласло Пап, станаха от соцлагера професионални боксьори, му пресече завинаги… не само боксовата кариера, а и нормалния живот. След много тежък мач, Борис издържал на тежките като чукове удари, издържал и в един момен се похлъзнал на брезента и силно си ударил темето в пода. Казват — повече от седмица бил в кома. Оживя, но не му се разбираше какво говори, походката му беше нестабилна… абе, нищо не остана от хубавото момче. Само една от ухажьорките му остана вярна; взе си го дефектен, роди му момче — Здравко, футболист, другарчета със сина ми, което в какъв бизнес се забърка, та му строшиха краката предупредително. Наскоро Борето, научих — починал.

Сега се отплеснах; а тогава — в Астория, Вежинов деликатно ме изчетка:

— Видях ви картините в ОХИ-то и Ви запомних името. Ясно защо Попов общува с Вас.

Смутих се, не бях свикнал още на четки, какъв дявол ме изкуши-накара, в друг момент, ако бях размислил, сигурно не бих, нали съм бързак, му зададох некоректния, още при запознаване, въпрос:

— Питал съм се — имате ли нещо общо с Е. Брин и Е. Уас; Ваши псевдоними ли са?

Бях подочул такава клюка — горните имена бяха на автори на евтини булевардни ромачета, печатани преди девети, на вестникарска хартия, от по трийсет и две страници — един лист А-1 сгънат на шестнайсет. Първата страница — корица, а последната — разни рекламки. Продавали са се по будките за стотинки. Уж замислени като еднодневки, а просъществуваха години, предавани апокрифно от ръка на ръка; в онази оскъдица на нещо друго, освен партийно насочени книги. Популярна бе и поредицата за тримата италиански скаути — летци: Жан Барт Мария Калега, Раймондо, Мариус и негъра Зомба. Имаше и по-качествени и по-дебели криминални серии, с автори като Едгар Уолес, известен американски журналист; историите за Арсен Люпен, Полен Броке…

Павел Вежинов се сепна, каза механично, че няма такова нещо, дори не бил чувал за такива автори. Оттренирано се загледа някъде през мене, сякаш някой го вика; да, да — сега идвам; припряно се извини — сега се връщам… и повече не го видях. Жалко… като не си зная приказките. Васил се върна, разбра като каква съм я сгафил; уцелил си го точно където не трябва, вика; болезнена тема; ако е истина и се докаже, има да го разнасят и строяват партийнните другари.

Като стана въпрос за партийнните другари, ще споделя една изповед на Васил, характерен щрих, с — вече поне четиридесет годишна давност. С чиста съвест я отупвам от праха на забвението.

Някъде в третата фаза на едно запиване, в среднощен час, когато облъкатени един срещу друг, и главите почти се допират, и думите се чуват само от тия глави, и които глави, междувпрочем, са доста понаправени; се отронват откровения като… нъл’ тъй, а ти уважаваш ли мъ, хлъц… Еее, няма чак такава работа; пиенето ни, както и всичко друго си беше съвсем интелигентна работа. Но предпоставките за откровението бяха на лице. Разговорът прескачаше от тема на тема, нямаше начин да не кацне и на твърде лични неща; и кацна!