Велимир Петров - Ах, това красиво човечество

— Мисля, че рано или късно, ще посегнеш към писаното слово, щото устното го владееш. Ще ти стана редактор — ще видиш какво пиле ще се излюпи.

— На Тебе ли да казвам, колко Изкуството е ревниво. Ако му изневеря с Нещо друго, колкото и изкусително да е, ще си отмъсти жестоко — приказката за двете дини под едната мишница. Толкова много имам да се усъвършенствам, все още, че не виждам как ще започна да усещам нещата по друг начин. Аз мисля пластично, обемно; старая се да е по-абстрактно, но нещо не успявам — много съм обстоятелствен. Литературата, си мисля, е да умееш да виждаш и да го споделяш с думички — с незрящи. Много се раздрънках — на краставичар краставици ще продавам!

— Наздраве! За Изкуството! Голямото!

Когато бивах в София, нямаше начин привечер да не се засечем някъде. Сякаш току що сме се разделили и без много уговорки, поемахме в една посока.

Моята гилдия се запиваше в Славянка, на грозданка или водка. Ако не там — в Унгарския, че имаше хубави партиди Тамянка, а и набор мезета. Може и под Галерията на Раковски 125 , хем близко и удобно, хем има вити баници и бяло вино „Лопушанска дружина“. Или в Руския клуб, при огромния скопен котарак.

Името ми се спрягаше — че съм поръчвал по сто варени яйца на четвъртинки, в два големи плата, обилно наръсени с чер и червен пипер и зехтин.

Идеалното мезе за дълго и кротко пиене!

По някое време Някой ни поздравяваше с бутилка — Парцалев; зад хилнатата му физиономия с разтегнатите до ушите мустаци, се мяташе в ойларипи , отрупаната му с пръстени и тежък златен часовник, дългопръста китка. След миг и Жорж цъфваше на масата да повдигне тонуса — фин, мил, деликатен. Не ще забравя извинителната му срамежлива усмивка, докато се надигаше по някое време от масата, съпроводена от думите му, станали класика:

— Да направя два тегела, да събера малко правостоящи за довечера!

По повод на Унгарския ресторант — там прекарахме трите скучни дни на един от режисираните конгреси на СБХ, провеждащ се в Сатиричния театър — единство на форма и съдържание; в Сатиричния — конгрес — комедия… думите са излишни.

Винаги се намираше кой да актуализира информацията — като как върви конгресът. Там, покрай масите под тентата, окупирани от Гилдията, досами тротоара, дефилираше Това красиво човечетво!

Все забързан, Климбо — Климен Денчев, още съвсем млад и амбициозен, позираше с двете си бузести трапчинки уж професионален разговор с колеги-художници, по размъкнати фланелка и дънки, с голма четка за рисуване в задния му джоб, побутвана от лакета му — нали снимаше в телевизията рисуване на живо за „Лека нощ деца“. Отсреща, пред входа на ВИТИЗ, му махаше призивно тумба бъдещи театрали, опитващи се да надвикат ревящите коли по Раковска.

Веднъж, необичайно за него, щото беше известен аквалангист и не кусваше алкохол, седна и Сашо Денков. Май първо приказваха, той от тротоара; после прескочи цветарника, служещ за преграда и седна за малко на услужливо подаден му стол.

Правело ми е впечатление, че хора — съвсем в страни от художническите среди, знаеха името Александър Денков, като график и илюстратор. Може би от отличните, нашумели тогава, в античен дух илюстрации на Илиада от Омир, луксозно издание в разкошен превод на Блага Димитрова; а може и от други многобройни негови изяви.

Женски фалцет от тротоара:

— Тия художници пак пиянстват, я тоя там чак си заврял главата в чинията… То бива, бива, ама… — Сашо! Пренесоха го както е със стола; пак прескочи цветарника, да го качат в линейката. Късно!

Сега не си спомням — инфаркт или инсулт. Има ли значение. Отиде си един голям творец в разцвета на силите си.

Красивата му жена, секси варненката — Елисавета, започна работа в секретариата на СБХ. Много колеги се задържаха пред бюрото и с пищни форми. Клюката спрягаше имена, а и, че — Гроздето е кисело! Съди се със сина си за големия им апартамент в центъра, на Дондуков; делиха се, преграждаха го и пак нещо скърцаше. Върна се във Варна.

С Васил се видяхме в Славянка. Гилдията се трудеше на две маси, в стратегическия ъгъл на Раковска и Славянска. Дон Базилио — Васил Цонев, седнал на високо столче пред бара, пробваше да се дърли злобничко — негов патент. Прехвърчаха искрички и… толкова. Какво ми скимна, невинно вметнах нещо за чорапките му. Както беше седнал и стъпил с единия трендафор на никелираната тръба, панталонът му се запършил току до над прасеца и демонстрираше неприятно-риванолено-жълти чорапки, а парадираше по всеки повод, че носи стилно само и само бели. Усъмних се на висок глас в далтонизъм и ситуацията щеше да се усложни, ако Васил Попов не ме измъкна овреме, по спешност . Ходихме къде ходихме и… в Бар Астория. Имал уговорена среща. Там пускат само с вратовръзки, а аз съм без. Докато остроумничех, че въобще не ползвам връзки в живота, слезе в бара и набързо донесе връзка-красавица — взел я от Павел Вежинов (1914–1983).