Велимир Петров - Ах, това красиво човечество

Пловдивските майни — колегите ми Гошо Божилов, Митю Киров, Енчо Пиронков, Христо Стефанов — бяха (вече) обсебили Радичков и когато бивах в София, а това беше често, се включвах в спявките им. Спомням си една ранна закуска, продължила до късно, в ресторант България, с единствено меню: Северно сияние — водка с шампанско; на спуснати завеси, полупразен салон и сладки приказки.

Давах си сметка, че Васил, като доста напреднал в алкохолната разтоварваща наука, след целодневна творческа изнурителна работа, насаме с пишещата машина, търсеше и намираше в мене другарче в разпивките. Ако имаше други, сериозни претенденти за тази роля, сигурно щях да се оттегля.

Оприличавах го — като визия, на Фернан Леже (1881–1955), негов биограф го беше опоетизирал на могъщ, огромен дъб-исполин, устоявал на житейските бури и превратности в живота. И като такъв паднал, като посечен; прав и непреклонен. Да, но Леже живя до седемдесет и четиригодишна възраст, години не твърде много, но сравнени с Василовите петдесет — какви ли шедьоври би натворил за тия двадесет и четири години разлика! Външната прилика между двамата наистина е стряскаща — едри мъже, здраво стъпили на земята; изсечени с длето бразди; рическата — детско бретонче Буби-копф; тежките очи на бизон-единак, ако има такива бизони, с характерните торбички; невероятна усмивка.

Колко е приятно да си пиеш питието с Васил — бавно, тържествено; вкусно, дискретно примляскващо. И чешене на езиците. С вкус към каламбурите, виеватите сравнения и определения-находки.

По него време бях много словоохотлив. Не, че и после не съм бил. Напоследък, след многото физически болки и разочарования, а и от възрастта, се затворих малко-отмалко в себе си и без да искам на моменти си мисля, че все такъв съм бил. Не! Не бях.

Стоенето пред статива, в пълно мълчание по цял ден, изригваше вечер в сладостните разговори между две посръбвания. Не се усещах, как разговорът преминаваше в монолог. Васил умееше да слуша. Да Ме слуша. Заливах го с преживяванията си, с младежките си мечти за художническа реализация, дори и твърде лични неща, ергенски, разбира се. Предполагах и сигурно бе така, че от приказките ми сглобяваше бъдещ персонаж и го складираше до поискване в нишата — словесен портрет на Хикс.

В един особен момент, който никога няма да забравя и който, след доста време, когата Него вече го нямаше, ме караше да се замислям и да го осмислям — ме попита Нещо. И който тогава — през месец или година, се повтаряше. Не, че Васил беше забравил, че сме говорили вече, а щото е искал да ми внуши… Нещо.

Бяхме в Бара на хотел Дунав. Дълбоко под земята; кофти програма с разгологъзени мадамки, пиянска гара-гура, едвам си чувахме приказката. Нещо, вече не помня какво, разказвах възбудено. Васил ме гледаше като трети човек. Изкашля се, като пред изказване; вече добре познавах нюансите на мимиката му. Нагнети паузата, като бавно отпи, нажабури и преглътна. Както беше приведен, облакътен, с претъркалваща недопита чаша коняк в двете ръце, ме изгледа косо и от упор запита:

— Вельо, някога бил ли си изкушен от перото?

Само двама-трима души са ми казвали — Вельо.

Дали съм бил изкушен!

Имаше нещо като литературен кръжок в Техническото училище, май трети курс бях, но не просъществува дълго. Помня една руса-руса Пенка, късо подстригана, от втори курс, напръщяла, да я боцнеш — мляко ще пусне. От съучениците ми само Ефтата — Евтим Ганев, бащата на волейболната ни звезда — Любо Ганев, продължи литературните си занимания — още от втори курс беше кореспондент на вестник Труд. Даскалицата ни по български, Баба Илийца, все казваше — Ганев, по вестниците пишеш, а така грозно псуваш! Също и Димитър Дишев от пети курс — пишеше добре; отби военната си повинност в трудовашкия вестник и остана там. От основаването на най-тиражирания, пенсионерски вестник — „Трета възраст“ е заместник главен редактор.

— Вельо, къде се отнесе, питах те нещо.

— Не съм бил изкушен. Защо?

— Отдавна исках да те питам, щото… знаеш ли колко хора, които се водят за писатели, биха искали да могат да пишат така, както говориш в ежедневието; така да се изразяват. И като разказваш вицове и разни историйки, ги композираш умело, знаеш кое да подчертаеш и кое само да споменеш… Готов текст!

— Ласкаеш ме, но напразно — казвам. — В дома на всички дарби се е гледало с добро око. Баща ми, банков чиновник, на младини е бил влюбен в театъра — замествал, суфлирал, декламирал по вечеринки, рисувал малко. Майка ми, учителка, участвала в балетни продукции, в музея има две снимки на трупата им; пеела и си акомпанирала на китара. Брат ми от ученик го водеха за писател, а мене от дете — за художник. Тази ниша само не беше запълнена, а и ми е голямата любов.