Орсън Кард - Ксеноцид

Ако думите бяха смъртоносни оръжия, тя разполагаше с цял арсенал.

Все пак обаче тя си оставаше жена; дори революционерите имат право на личен живот, нали? Моменти на радост, на удоволствие, а може би просто на облекчение, откраднати оттук-оттам. Тя стана, без да обръща внимание на болката от продължителното седене, и се измъкна през вратата на мъничкия си кабинет, изпълнявал ролята на килер, преди да преустроят космическия кораб за целите на пътуването си. Дори се почувства малко засрамена от собственото си нетърпение, с което се насочи към каютата, в която я чакаше Якт. Повечето велики революционери от миналото сигурно биха издържали три седмици лишение от плътски удоволствия. Тя се запита дали някой се е сетил да проведе изследване точно по този въпрос.

Все още си представяше как би подходил един учен, преди да кандидатства за финансиране на такъв проект, когато стигна до снабдената с четири койки каюта. Деляха помещението със Сифте и съпруга й Ларс, поискал ръката на младата жена само няколко дни преди заминаването им, веднага след като бе научил, че Сифте наистина иска да напусне Трондхайм. Не беше лесно да живееш в една стая с младоженци — Валънтайн все се чувстваше като натрапник. Нямаше обаче друг избор. Макар че този космически кораб бе луксозна яхта с всички удобства, за които можеха да се сетят, той просто не беше предназначен за толкова много обитатели. Но бе единственото космоплавателно съоръжение на Трондхайм, поне малко пригодено за целите им, така че се налагаше да се задоволят с него.

Двайсетгодишната им дъщеря Ро и Варсам, шестнайсетгодишният им син, споделяха друга каюта с Пликт, тяхна настойничка и дългогодишна семейна приятелка. Членовете на екипажа, избрали да предприемат това пътуване с тях (щеше да е неразумно да освободят всичките и да ги оставят на Трондхайм), заемаха другите две. Мостикът, столовата, кухнята, салонът, спалните — всички помещения бяха пълни с хора, полагащи големи усилия да не показват раздразнението си от теснотията.

В момента в коридора нямаше никой. Якт бе закачил вече на вратата бележка, гласяща: „Махай се, ако ти е мил животът“, с подпис „Собственикът“. Валънтайн влезе. Якт чакаше, облегнат на стената, и Валънтайн се стресна и издаде приглушено възклицание.

— Радвам се, че видът ми още те кара да стенеш от удоволствие.

— От уплаха.

— Влизай, сладка моя съблазнителке.

— Всъщност, ако искаш да знаеш, собственик на този кораб съм аз.

— Каквото е твое, е и мое. Ожених се заради състоянието ти.

Той затвори вратата след нея и заключи.

— Само това ли означавам за теб? — попита тя. — Недвижима собственост?

— Малко парче земя, на което мога да ора, сея и жъна според сезона.

Протегна ръце и тя се отпусна в прегръдките му. Пръстите му се плъзнаха леко по гърба й, обгърнаха раменете й. Тя почувства, че потъва в обятията му.

— Сега е късна есен. Отива към зима.

— Може би е време за жътва — отвърна Якт. — А може би е време да запалим камината и да стоплим уютната стара барака, преди да е натрупал първият сняг.

Той я целуна. Тя се почувства, сякаш й е за първи път.

— Ако днес поискаш ръката ми отново, пак ще се съглася.

— Ако днес те бях срещнал за първи път, щях да я поискам.

Бяха изричали тези думи много, много пъти преди. И въпреки това винаги се усмихваха, когато ги казваха, защото те все още бяха верни.

Двата космически кораба почти бяха завършили вихрения си танц в пространството, с големи скокове и премерени завъртания, докато накрая се събраха с нежно докосване. Миро Рибейра бе наблюдавал зрелището от мостика на кораба си, с присвити рамене и глава, отпусната на облегалката на креслото му, За страничния наблюдател тази поза изглеждаше неудобна. На Лузитания всеки път щом майка му го завареше в това положение, идваше и започваше да се суети около него и да му предлага възглавници. Така и не можа да осъзнае, че само в тази позиция главата му оставаше изправена без никакво усилие от негова страна.

Той търпеше грижите й, защото нямаше смисъл да спори с нея. Тя винаги действаше и мислеше толкова бързо, че бе почти невъзможно да я накара да забави ход и да го изслуша. След мозъчната травма, която бе претърпял при преминаването през оградата, отделяща човешката колония от гората на прасенцата, речта му бе станала непоносимо бавна и трудна за разбиране. Братът на Миро, Куим, свещеникът, твърдеше, че трябвало да благодари на Господ, че изобщо може да говори — първите няколко дена след произшествието изобщо не бе в състояние да комуникира освен чрез посочване на букви. В някои отношения това беше по-добро. Тогава поне не се налагаше да слуша собствения си глас. Плътното, нечленоразделно боботене, мъчително бавно. Кой в семейството му имаше търпение да го слуша? Дори онези, които опитваха — малката му сестра Ела, приятелят му и втори баща Андрю Уигин, Говорител на мъртвите, и, разбира се, Куим — той чувстваше нетърпението им. Опитваха да завършват изреченията вместо него. Не можеха да чакат. Затова дори когато искаха да разговарят с него, дори когато сядаха и слушаха, той не беше в състояние да се изкаже свободно. Да изрази идеите си. Не можеше да говори с дълги, сложни изречения, защото, докато ги завърши, слушателят вече бе загубил нишката на мисълта му.