Орсън Кард - Сянката на Ендър

Момчето обгърна Поук с ръце и я целуна.

Това наистина беше много смахнато. Бийн бе виждал възрастните да правят така много пъти, но защо децата да го правят? Поук беше на девет години. Разбира се, имаше курви на същата възраст, но всеки знаеше, че техните клиенти са перверзници.

Бийн трябваше да се приближи, да чуе за какво разговарят. Той се спусна по задната страна на палета и бавно навлезе в сянката на една будка. Сякаш за да го улеснят, те се обърнаха с лице към него. Той бе невидим в плътната сянка — поне ако не мърдаше. Не ги виждаше по-добре, отколкото те — него, но поне вече чуваше откъслеци от разговора им.

— Ти обеща — казваше Поук. Момчето смънка нещо в отговор.

Един преминаващ по реката кораб освети с фенер бреговете и лъчът разкри лицето на момчето до Поук. Беше Ахил.

На Бийн това му беше достатъчно. Как можеше да си помисли, че Ахил някой ден ще убие Поук? Онова, което ставаше между момчетата и момичетата, беше нещо, което той просто не проумяваше. Сред всичката тази омраза се случва това! Тъкмо когато Бийн започваше да проумява света.

Той се измъкна и побягна към Постхоорнстраат.

Но не се отправи обратно към тяхното леговище — не още. Защото — макар и да разполагаше с всички отговори, сърцето му не се успокояваше. Нещо не е наред, не спираше да му повтаря то.

И тогава се сети, че Поук не беше единствената, която криеше нещо от него. Ахил също лъжеше. Криеше нещо. Някакъв план. Само тази среща с Поук ли? Тогава каква беше цялата тази работа, че се укривал от Одисей? Той нямаше нужда да се крие, за да направи Поук свое момиче. Можеше да го направи съвсем открито. Някои побойници го правеха — по-големите. Но обикновено не си хващаха за гаджета деветгодишни. Това ли криеше Ахил?

„Ти обеща“ — беше казала Поук на Ахил там, на кея.

Какво ли беше обещал Ахил? Затова беше отишла при него Поук — да му се отплати за обещанието. Но какво ли можеше да й обещае Ахил? Като член на семейството му тя получаваше всичко. Ахил нямаше нищо друго.

Значи сигурно беше обещал да не направи нещо. Да не я убива? Това би било твърде тъпо дори и за Поук, да не говорим за Ахил.

Да не убие мен, помисли си Бийн. Ето какво е обещал. Да не убива мен.

Само че не аз съм в опасност, нито пък представлявам най-голямата заплаха. Може и да съм й казал да го убие, но Поук беше тази, която го събори на земята, която се надвеси над него. Тази картина сигурно все още бе в ума на Ахил, вероятно през цялото време си я спомняше, сънуваше я — той, проснат на земята, а над него е надвесено деветгодишно момиче с тухла в ръка, което заплашва да го убие. Той, сакатият, някак бе влязъл в редиците на побойниците. Защото беше кораво копеле. Но момчетата със здрави крака вечно се подиграваха на най-ниския по ранг побойник — на него. И най-голямото падение в живота му щеше да е точно тогава — когато едно деветгодишно момиче го събори на земята, наобиколен от малки деца.

Поук, той обвинява най-много теб. Теб трябва да смаже, за да изтрие агонията от този спомен.

Сега стана ясно. Всичко онова, което Ахил бе наговорил днес, беше лъжа. Той не се криеше от Одисей. Той би се изправил срещу Одисей — може би наистина щеше да се изправи срещу него, утре. Но когато се изправеше срещу Одисей, той щеше да покаже, че таи много по-тежка скръб. „Ти уби Поук!“ — щеше да изкрещи той обвинително. Одисей щеше да изглежда толкова глупав и слаб, щеше да отрича след всичките хвалби как щял да си го върне. Можеше пък да признае, че я е убил, само за да се изфука. И тогава Ахил щеше да нападне Одисей, спокоен, че никой няма да го вини за убийството. Щеше да е чиста проба самозащита — той щеше да пази семейството си.

Ахил беше просто прекалено умен, по дяволите. И търпелив. Не бързаше с убийството на Поук и изчакваше да се появи някой, върху когото да хвърли вината.

Бийн се втурна обратно, за да я предупреди. Толкова бързо, колкото можеха да тичат мъничките му крачка, с най-дългите крачки, на които бе способен. Тича цяла вечност.

На дока, където Поук се срещна с Ахил, нямаше никого.

Бийн се огледа безпомощно. Хрумна му да извика, но това щеше да е глупаво. Ахил мразеше най-много Поук, но това не означаваше, че е простил на Бийн, макар и да отхапваше от хляба му.

Или може би аз съм откачил и няма нищо такова. Той я прегръщаше, нали? Тя бе дошла доброволно, нали? Между момчетата и момичетата се случват неща, които аз просто не разбирам. Ахил е глава на семейство — защитник, а не убиец. Моят ум работи така, моят ум си мисли как да убия някого, който е безпомощен, само защото по-късно той може да представлява опасност. Ахил е добрият. Аз съм лошият, престъпникът.