Орсън Кард: Сянката на Ендър

Ние имаме само един свят. И само една надежда.

Направи го, Ендър.

В ума на Бийн проблеснаха думите, които Ендър бе казал в първия тренировъчен ден на армия „Дракон“: „Запомнете, вратата на противника е надолу.“ В последната битка на армия „Дракон“, когато вече нямаше надежда, Ендър бе приложил тъкмо тази стратегия и бе изпратил отряда на Бийн да притисне шлемовете си в ъглите на портала. Така победи. Жалко, че сега нямаше как да приложи същата измама.

Ако прицелим „Г-н Доктора“ в повърхността на планетата, за да я взриви… така номерът може и да стане. Оттук просто не можеш да стигнеш там.

Време беше да се предаде. Да излезе от играта, да им каже да не изпращат деца да вършат работата на възрастните. Безнадеждно е. Свършено е с нас.

— И помнете — изрече той иронично, — вратата на противника е надолу.

Флай Моло, Горещата супа, Влад, Самосвала и Том Лудата глава — всички се изсмяха. Те бяха от армия „Дракон“ и помнеха какво означават тези думи.

Но Ендър като че не схвана шегата.

Ендър сякаш не разбираше, че няма начин да свалят „Г-н Доктора“ на повърхността на планетата.

Вместо това гласът му прозвуча в ушите им — даваше заповеди. Подреди корабите в стегнат боен строй — цилиндри в цилиндри.

На Бийн му се искаше да изкрещи „Не го прави! На тези кораби има истински хора и ако ги изпратиш в бой, те ще умрат! Жертва без надежда за победа!“

Но прехапа езика си, защото подсъзнателно — в най-затънтеното кътче на сърцето си — той все пак таеше надежда, че Ендър може да постигне невъзможното. И докато още я имаше, животът на тези хора — по техен собствен избор — подлежеше на жертва от самото начало.

Ендър им нареди да потеглят, като тук-там ги караше да се отклоняват през непрекъснато престрояващите се пълчища на вражия рояк.

Несъмнено врагът вижда какво прави той, помисли си Бийн.

Нямаше как да не виждат, че всеки трети-четвърти ход ни приближава все повече до планетата.

Всеки миг противникът можеше да съсредоточи войските си и да ги унищожи светкавично. Защо тогава не предприемаше нищо?

На Бийн му хрумна, че бъгерите не смеят да съсредоточат силите си близо до стегнатата формация на Ендър, защото в мига, когато корабите им се приближат толкова един до друг, Ендър ще използва срещу тях „Г-н Доктора“.

А после се сети и за друго обяснение. Може би тук просто има прекалено много бъгерски кораби? И царицата — или цариците — се съсредоточават изцяло върху овладяването на десетте хиляди кораба, реещи се из космоса, за да не се приближат опасно един до друг?

За разлика от Ендър царицата на бъгерите не можеше да прехвърли командването на корабите върху подчинените си. Тя нямаше подчинени. Отделните бъгери бяха като нейни ръце и крака. Сега тя имаше стотици ръце и крака, а може би хиляди, и всичките мърдаха едновременно.

Ето защо не реагираше интелигентно. Нейните войски бяха прекалено многобройни. Тъкмо затова не предприемаше очевидните ходове, не залагаше капани, не пречеше на Ендър да приближава с всеки завой, отклонение и смяна на курса своя цилиндър към повърхността на планетата.

Всъщност маневрите, които бъгерите предприемаха, бяха просто нелепи. Защото, докато Ендър проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кладенеца на гравитацията на планетата, бъгерите изграждаха плътна стена зад формацията му.

Те блокират пътя ни за отстъпление!

Бийн веднага проумя още една — най-важната — причина за случващото се. Бъгерите бяха направили грешни изводи от предишните ни битки. Досега стратегията на Ендър винаги беше да осигури оцеляването на възможно най-голям брой човешки кораби. Той винаги си бе оставял изход за отстъпление. Бъгерите с тяхното огромно числено превъзходство най-сетне имаха възможност да гарантират, че човешката войска няма да им се измъкне.

В началото на тази битка нямаше как да се предвиди, че бъгерите ще допуснат подобна грешка. И все пак, откакто свят светува, великите победи се дължаха колкото на бойните умения на победителите, толкова и на грешките на губещата армия. Бъгерите най-сетне — най-сетне! — бяха проумели, че за човеците всеки един човешки живот е ценност. Ние не пилеем армиите си, защото за нас всеки войник е царица в кошер с един обитател. Но бяха научили този урок тъкмо когато той щеше да ги подведе безнадеждно — защото човеците, когато каузата си заслужава, са способни на саможертва. Ние се хвърляме върху гранатата, за да спасим другарите си в землянката. Ние изскачаме от окопите, връхлитаме върху окопания противник и мрем като личинки под пламъка на горелка. Ние прикрепяме бомби към тялото си и се взривяваме сред вражите тълпи. Когато каузата си заслужава, ние сме луди.