Джефри Карвър - Нека всички планини се изправят на пътя ни

— Върви! — заповяда Могърн. В гласът му се усещаше досада.

Джуел се разбърза. Нима Острокрил не я чакаше повече?

Веднага щом възстанови в съзнанието си Мрежата, тя откри, че лети право към дракона, като преодолява насрещен въздушен поток над верига ниски планини. Очите й се насълзиха облекчението. Две слънца, розово и оранжево, плавно се спускаха отпред. Небето напомняше на море от течен кристал и Джуел мигновено почувства, колко непоносимо ще й бъде да се раздели с всичко това.

— Привет, момичето ми — изрече драконът и от огромната му паст изкочи ярък пламък.

Джуел прегърна скъпото чудовище през шията, но появилите се сълзи й пречеха да говори.

— Острокрил — каза тя тихичко, — ти ли ме викаше?

Драконът бавно размахваше крилете си.

— Аз исках да се върнеш — каза той. — Не зная, виках ли те или не.

— Зная, че е време за връщане. А ние май почти сме стигнали?

— До границите на моите владения. Да, Джуел, драконите не могат да отидат по-далече от тези пътепоказатели. Аз лъкатуша, въртя се на едно място, бавя се колкото мога, но въпреки това ние почти стигнахме. Искаш ли да летя направо?

— Не! Моля те, недей! Острокрил, миличък, славен мой, Острокрил, наистина ли не можеш да летиш повече с мен? Какво ще стане, ако се обърна назад? — и преди да го каже до край, тя разбра, че е невъзможно. Трябваше да закара кораба до целта. А и Могърн щеше да тежи на съвестта й. Теченията на Потока бяха непреодолими. Възможно бе драконите да се придвижват и в двете посоки, но Джуел и корабът не можеха.

— Настана време да се разделим — каза тихо драконът. — Всичко минава и отминава.

— Аз… Накарах те да летиш до тук… — със закъснялото си съжаление Джуел по-скоро се обръщаше към себе си. — А ти така се стара да ми помагаш… Както беше обещал… — Измъчваше я срам, а от очите й бликаха сълзи. — Какво да правя, Острокрил, какво да правя?

— Ти ще си намериш някой друг — каза драконът. — А аз ще остана тук. И ще мисля за тебе.

Джуел заплака, сви се на четири и продължи да плаче дълго и тъжно. Как можеше да разпръсне отново безпросветния ужас на самотата, който бавно се събираше в сърцето й? Помисли за палиспа, но веднага го отхвърли. Прекалено много плащаше за него, а блаженството минаваше така бързо. Не, по-доброто бе съветът на Острокрил. Колкото и да бъдеше трудно, щеше да е по-хубаво, отколкото да пълзи пред Могърн.

— Сега ще бъде иначе, много по-добре — каза тя, обръщайки се към събеседника си, или може би към вятъра.

Острокрил я чу и се обади:

— И при мен ще бъде иначе, малка ми Джуел. Вече няма да започвам двубой с някой ригер, преди да си помисля за тебе. За тази, която знае моето име.

Известно време летяха мълчаливо. Показа се някаква ниска планина, по-скоро хълм.

— Острокрил — обърна се Джуел, — ако ми се случи отново да летя по този път, дали ще те видя?

Драконът издиша силен пламък:

— Ще те търся, малка ми Джуел, аз и моите роднини. Щом викнеш: „Острокрил!“, аз непременно ще те чуя, дори всички планини да застанат на пътя ми!

Джуел се разтрепера от радостното чувство.

— Нека да се вдигнем високо-високо, колкото се може по-близо до слънцето! — помоли се тя.

Драконът не я накара да чака и се устреми към кристалния свод на залеза. Джуел го следваше и събираше усещанията си за полета, за вятъра, който игриво разрошваше косите и галеше лицето й, съзерцаваше светенето на небесния океан и тези чувства стигаха до душата й и я пречистваха. Светилата вече отиваха зад хоризонта, но блясъкът им беше по-светозарен и прекрасен, отколкото когато бяха в зенита. Облаците леко се размърдаха и през пролуките заструи светлина — право върху дракона и неговата ездачка, които си харесаха един от нейните стълбове за път нагоре към кристалното море. Там цветовете рязко се промениха — в правата си встъпваше Потокът — появиха се сложните ивици на различни течения и канали. И тя разбра, че вече ще трябва да се разделят, защото драконите не могат да летят по тези места.

Огромното тяло на Острокрил се разтърси — той плачеше, като издаваше странни звуци. През пищната пелена на дима напред се стрелна езикът на ярък пламък. Джуел нежно поглади шията на чудовището, после разпери ръце и ги превърна в сияещи полупрозрачни ветрила.

— Сбогом, Острокрил — изрече тя през сълзи.

— Сбогом, Джуел — отвърна тъжно драконът, като остана долу.

И ето, Джуел вече се държеше сама във въздуха и отново бе станала ригер. Острокрил зави настрана, описа кръг около нея, Оочите му блестяха, а след него се виеше дълга тънка струя дим. После се наклони на едното си крило и започна да се спуска.