Джефри Карвър - Нека всички планини се изправят на пътя ни

— Не! — извика тя уплашено. — Не го докосвай, не го изгаряй! Аз не знаех, аз никога не успях да го разбера!

Диеп побягна — било от страх, било от мъка. Най-вероятно от страх, но в никакъв случай от ненавист.

Острокрил тъжно въздъхна и образът на Диеп се разпадна, а заедно с него изчезна и облакът подвижни искри.

— Случвало ли се е с него и друг път нещо такова? — запита драконът.

— Не — отвърна Джуел. — Не, аз… — тя прекъсна изречението по средата на думата, когато си спомни, каква безнадежност идва от мисълта, че Диеп я ненавижда. Не беше ли се зарекла, че няма да позволи на никого да наднича така в душата й.

— Джуел, Джуел, погледни нагоре!

С нежелание повдигна поглед. Известно време не успя да разбере какво вижда Острокрил, докато не различи високо над себе си голямо гнездо на някаква хищна птица, а в него човешка фигура.

— Кой е този там? — запита изненадана. В душата й плъзна леден студ — човекът й беше някак си познат.

— Нима не го позна?

И без да чака отговор драконът я подхвана и полетя към гнездото. Кацна пред него на скалната тераса. Сега Джуел вече можеше да разгледа всичко. Този човек беше баща й. Точно такъв, какъвто го бе съхранила в паметта си — със студен поглед и резки пестеливи движения на ръцете. Очите му гледаха някъде настрани; очевидно чакаше нещо, а стоеше така, сякаш се готвеше да направи крачка назад. Зениците му бяха разширени сякаш от силен гняв — точно както в годините, когато викаше с пълен глас из цялата къща.

— Убий го! — изрече тихо Джуел. Вълната от гняв и ненавист бликаше от сърцето й. — Изгори го!

Драконът се бавеше, с което привлече част от гнева върху себе си.

— Казах ти, че ненавиждам този човек. Изпепели го!

Едва сега разбра защо се бави драконът. Не защото бе имал нещо против; оказа се, че баща й е загинал още преди две години от ръката на ревнивата си любовница. И какъв смисъл имаше сега да бъде горен?

Джуел изруга безсилно и погледна накриво този човек, който бе така студен, така самотен и безпросветен, че успя да настрои против себе си двете си жени и собствените си деца, показвайки им какво представлява безчувствеността.

— Щом е така, Острокрил, трябва да се примиря. Може би съвестта поне малко го е измъчила. Макар да се съмнявам, но все пак се надявам. А сега да се махаме.

Човекът в гнездото изчезна веднага щом Острокрил му обърна гръб. Драконът подскочи и те се оказаха във въздуха.

— Малката…

— Лети, драконе, лети — мрачно го прекъсна Джуел, усещайки след опустошителния гняв силна отпадналост. Чудовището със съчувствие пусна от ноздрите си две струи дим. Това я изкара отново от търпение и тя го заудря с юмруци по костените плочки на шията.

— Махай ме по-скоро от това проклето място и ме остави да долетя спокойно до целта си!

Драконът се издигна високо. Преди да заговори, той известно време мълча съсредоточено.

— Както искаш, Джуел. Знай само, че излезем ли от тези планини, стигаме до място, където ще трябва да те оставя. То е съвсем близо до крайната точка на маршрута ти. Там ще трябва да се разделим.

Джуел отначало сякаш не се трогна от тъгата на дракона — такова объркване цареше в главата й. Нима сега й бе до това чудовище? Не беше ли то, драконовото изчадие, това, което я домъкна дотук и натика носа й в тези разтърсващи душата й спомени? Макар че трябваше да му се отдаде нужното — изпепели Могърн — и то как! — е, ако не наистина, то поне в мислите.

Момичето мълчаливо се притисна до дракона. А той размаха криле, набра височина и светлината на отдалечаващата се долина започна да изстива в нощта. Образи… Образи… Брат й, който така мъчително се бе опитвал да отстои достойнството си (той така и не си го призна, дори на родната си сестра). Диеп, другите ригери, опитващи се да се преборят със самотата и страха (отново всеки сам за себе си). Единствено Мариел се бе отнасяла с нея по-човешки. А говедото Могърн блаженствуваше в прегръдките на агментора. Джуел се разтрепера — с известно забавяне реагираше на новите преживявания; поривите на гнева и мъката, отчаянието от самотата и безсилната ненавист раждаха в душата й черна вихрушка. Споменът за баща й, който не бе обичал никого и най-малко себе си… Тя се бе вцепенила така, че не забелязваше минаващите край нея грамади на планините, намръщени и черни; плаващите облаци; мигащите като диаманти звезди, чиято светлина се променяше със скоростта и състоянието на уморения й мозък, обвит с нишките на навигаторската Мрежа.