Хенри Катнър - Скривалището

— Измъкнете го оттам! — изкрещя Долкуист.

— Не го пипайте! — извика Фърн. — Аз ще изключа енергията… Той обаче не знаеше откъде се изключва. Толман с пресъхнало гърло наблюдаваше как тялото на Кънингам се изпъва, присвива и се тресе в агония. Неочаквано костите му изпращяха.

Тялото на Кънингам подскачаше вече по-отпуснато, а главата му бе увиснала.

— Свалете го — рече троснато Браун, но Фърн поклати глава.

— Кънингам е мъртъв. А това съединение е опасно.

— Как? Мъртъв ли?

Под тънките мустаци устните на Фърн се разтегнаха в тъжна усмивка.

— Всеки човек в епилептичен припадък може да си счупи врата.

— Да — съгласи се Долкуист явно потресен. — Така е, вратът му е счупен. Вижте как му е увиснала главата.

— Ако и през теб мине ток с такава честота и ти ще получиш гърчове — успокои го Фърн.

— Не можем да го оставим да виси там.

— Можем — рече Браун навъсено. — Всички се отдръпнете от стените! — Той се втренчи в Толман. — А ти защо не…

— Кънингим трябваше да прояви малко разум и да не пипа голи проводници.

— Изолираните проводници тук са малко — изръмжа дебеланкото. — А ти каза, че трансплантът е безвреден.

— Казах, че не е подвижен. И че не е телепат. — Толман осъзна, че гласът му прозвуча отбранително.

— Когато корабът усилва или забавя ход, трябва да се чуе сигнал — рече Фърн. — А този път нищо не се чу. Трансплантът сигурно го е изключил, за да не бъдем предупредени.

Те вдигнаха очи към бучащото огромно жълто празно пространство. Клаустрофобия обзе Толман. Стените сякаш щяха да се срутят навътре, да се огънат надолу. Имаше чувство, че се намира в шепата на великан.

— Да разбием очните му клетки — предложи Браун.

— Намери ги — Фърн посочи лабиринта от машинарии.

— Трябва само да изключим транспланта. Да прекъснем проводника му. Тогава той ще умре.

— За жалост — обади се Фърн — Кънингам бе единственият електронен инженер сред нас. Аз съм само астрофизик.

— Няма значение. Дръпваме един проводник и трансплантът се изключва. Това поне можеш да направиш!

Назряваше свада. Ала Котън, дребосъкът с примигващите сини очи, разсея напрежението.

— Математиката… геометрията… те трябва да ни помогнат. Искаме да открием местонахождението на транспланта и… — Той вдигна поглед и се вцепени. — Летим по друг курс — рече накрая той,облизвайки сухите си устни. — Виждате ли този предупредителен сигнал?

Високо над главите им Толман съзря огромния звезден глобус. Върху тъмната му повърхност ясно се забелязваше червена светла точка.

На смуглото лице на Фърн се мярна подигравателна усмивка.

— Разбира се. Трансплантът търси закрила. Земята е най-близкото място, където могат да му окажат помощ. Само че дотогава имаме още много време. Аз не съм техник като Кънингам, но не съм и пълен глупак. — Той не погледна към тялото, ритмично люлеещо се върху жиците. — Не е нужно да проверяваме всяка връзка на борда.

— Добре тогава, заеми се с тази работа — изсумтя Браун.

С тромава от костюма походка Фърн отиде до един четвъртит отвор в пода и втренчи поглед в някаква метална мрежа, която се простираше на два метра под него.

— Точно така. Ето от тук става захранването с гориво. Няма нужда да изследваме връзките по целия кораб. Горивото се доставя по хей онзи там горе тръбопровод. Погледнете насам. Всичко свързано с атомната енергия е очевидно обозначено с червено. Виждате ли?

Те видяха. Тук-там върху оголените пластинки и табла се съзираха загадъчни червени знаци. Имаше и други обозначения — сини, зелени, черни и бели.

— Нека приемем макар и временно това предположение — рече Фърн. — Червеното е за атомната енергия. Синьото… зеленото… хм.

— Тук не виждам нищо, което да прилича на цилиндъра с Куентиновия мозък — обади се внезапно Толман.

— А ти това ли очакваше? — запита подигравателно астрофизикът. — Той е пъхнат някъде в някое топличко гнезденце. За разлика от тялото мозъкът може да понася по-големи ускорения, но въпреки всичко седем „G“ е максималното. А това в случая е благоприятно. Трансплантът не би могъл да издържи повече от нас.

— Седем „G“ — рече замислено Браун. — Това би извадило от строя дори и транспланта. А той трябва да запази съзнание, за да управлява кораба в земната атмосфера. Разполагаме с много време.

— Вече се движим много бавно — намеси се Долкуист.

Фърн хвърли бърз поглед към звездния глобус.

— Май си прав. Оставете ме да си продължа работата. — Той сне от колана си навито въже и се превърза към един от централните стълбове. — Това ще ме предпази от нови злополуки.