Велимир Петров: Скици на разни скици

35. ДРЕБНО ЧОВЕЧЕ, в поза на рецитиращ Наполеон, гневно пръска слюнки срещу група смълчани слушатели:

— Какво искаш… ти, бе! Трийсет години събирам професионална чест, на дъното на една ракиена чашка! И сега искаш да ти я плисна в лицето за едното нищо, ли!… Няма да те дезинфекцирам аз, я!…

36. РУСЕНСКАТА УЛИЦА ВИДИНе успоредна на главната артерия — Борисова, но не стига като нея до Централна гара, щото аа̀ — да хване влака за Европата, се губи из един урбанистичен гювеч, с бродещи, залутани по различни времена — пощаджии…

Цялата улица Видин е в огромни липи, с разчешитени клони, като тунел; и не, че улицата е тясна, дори е двупосочна. Липите дават възможност на жи-веещите до четвъртите етажи, през сезона да си берат липов цвят за чай — със и без лимон.

Особеното в липите е, че стволовете им, дебели колкото едвам да ги обгърнеш, са изкривени осезателно и по странен начин, удобни за полягване.

Като дечурлиги, припечелвахме и от бране на липов цвят. По двама, с двойни стълби и големи книжни чували, нажилени порядъчно, познавахме всяка липа в града — кога и е времето, едра ли е и какви претенции имат съседите й. За мене улица Видин е на другия край на града, но обвеяна с романтичната тайна, че причината за кривината на стволовете са натискащите се любовни двойки, омаяни от аромата на цъфтежа и закриляни от тъмнината, нощем — без осветление! Докато разтваряхме стълбата и се катерехме, критично оглеждахме и авторитетно отбеля-звахме, че наистина са удобни за… това… и това ще да е причината.

Сега — липа да не помириша… От чай се отчайвам. Въпреки това, като ми се случи да мина по улица Видин, не може да не отбележа, че е много красива; а дърветата са особено подходящи… да си подпра радикулита, докато си поема солук; навярно, навремето, ревматичните дядки са допринесли за изкривяването на стволовете. Я, колко са удобни!…

Колата, паркирана под липата, нещо се развълнува и изплю през открехнатото стъкло:

— Ей, дядка, к’во си ни зяпнал! Айде, чупката, че ни разсейваш!…

37. ДЯД’ ФИЛЮ СЕ ЗАПИЛЯпо родата о градо̀. Няма го, та го няма! Фъртун’те затрупаха селата, пътищата и автобуса посред тях…

Дяд’ Филю, колко му е изфирясалия дъртежки акъл — тръгнал пеш, като някой снегорин. Правил го е на млади години, че и оттатък!

К’во е било, що е било — занемарените му кучета го довлякоха като шейна пред кръчмата: за вирнат крачол — по куче. То едни кучища, да не ги срещаш неподходящо! Хърбел и Щърбел! Цели бандюги!

— К’во стана? — пита Сел’то, като видя ококорено око; не очакваше отговор, щото дяд’ Филю рядко процеждаше по дума, говореше се, че изобщо не го-вори. Питаше си сел’то, ей така…

Дяд’ Филю ококори и другото око, вторачи и двете, нейде в Космоса, напъна се и… изрецитира:

Сел’то зина:

— К’во, к’во?

Дяд’ Филю примлясна:

— И к’во стана? — пита Наше село.

— К’во! Нъл’ виж — изядоа ма! Саде едни крачоле останаа…

38. ПОПЕТО, ЛЕКА МУ ПРЪСТ, разказваше за негов гаф, едва ли не излязъл през носа му: Цяла нощ писал лозунги за изборите; на разсъмване, полузаспал и преуморен, вместо Глас народен — глас Божи! изографисал — … глас в пустиня! По-нататък не му се разказваше… По Онова време, такива грешки не минаваха безнаказано.

39. КАТО СТАНА ДУМА ЗА ПОПЕТО… той служи войник след Академията — вече дърто магаре, в Русе, във Военния клуб, като художник. Един офицер, дето мразел висшистите, заповядал: Щом си художник — боядисай офицерските клозети!

— Охоо! Ще се гавррриш, значи! — ни разправя Попето, той силно и симпатично ръръкаше — вземам аз, за офицерските клозети, бои от българските тубички, дето нямат съхнене; забъррках един цвят: охррово, кафяво — абе, направо говнян (запазвам автентичната дума) и го разреждам с олио; докато се уволних, който офицер излезеше от клозета, все се чистеше смутено и мирришеше унифоррмата… ще се гаврррят с изкуството…

40. ГЬОРГИТО, ДЕТОЕ две къщи под нас — на ранчото, ме среща сърдит, дни след като му бях надписал книгата си Мъгляви пискюли:

— Ва, Комшу, ва! Хем ми знаш името; хем знаш, че ми викат и Гицин Гого, още от дете; хем помниш и леля си Гица, дет’ нямаше отърване от нейните лакърдии; и дяд’ Тошко знаш, баща ми — лека им пръст и на двамата… и пак си ги надробил едни…