Велимир Петров: Срещи разни-безобразни

Творчески попътен вятър рече да ме отвее в Грузия, по време на Сухия режим ’85 , в Кутаиси, втори по големина град на Грузия — както Пловдив за нас. Марицата му се казва Унгури; вместо панаир — завод за камиони-самоделки, с указ раднова Сталина ’35 година , бетер панаир, ама селски. Сглобяват ги право на прашната улица стафидизирани бабички, комсомолки от седемнайста година. С големи нитове и приятно къдрави стъкла от залата на смеха.

Момент, че потокът ми на мисли се раздвои; накъде да поема с повествованието… да доизкарам накратко този случай с очен смешното и да се кажа думичките за това което съм си наумил или да се разпростра на по-голямата черга — за Грузия, в която пребивавах почти три месеца с художници от разни страни и ни се случиха какви ли не работи. Като гледам — никой не ни гони, няма редактор с голяма ножица да каже толкова и толкова реда ти отпускам — кажи си, казвам си, каквото искаш, само гледай да не е скучно, че инък — с него по главата ще те опухам, казва от мое име — Онова, дето все има какво да каже, само и само да напомни, че си имам автоцензура; в случая — художествена, в още по-случая — То-Онова.

В СеБеХато решавали и разпределяли бройки за творчески командировки; западните — сещате се кои са ги налапали, някой ехидно рекъл — я при този сух Горбачовски режим да пратим Велимир в Грузия; разправят с брадви се колели за дето им изкореняват лозята, а той тука на лозар-винар ще се прави. На грузинеца да му запретиш (така бил казал) да пие Ркацители или Кахети, все едно да му… не знам си какво да му направиш и бръкнеш незнам си къде, донадил този — ехидния.

И добре, че го послушали, щото в сух режим се пие най-много, най-добре и най-качествено, сиреч — най-отчаяно, като за последно… Звънят ми по телефона, Този, Същият — извинявай, братче, забравѝ за Париж, друг път ще ти дойде реда, определихме те за международен пленер в Кутаиси, втори по големина град, значи, в справката пише — там била Изба номер адин на государството… и се подхилква ехидно. Аз от Хайнрих Бьол, от романа му Билярд в девет и половина , придобих екстрата — по телефона да долавям и различавам миризми и мимики; не, че нещо съм се старал или научил някой специален чалъм, код или заклинание — просто започнах да ги пробирам из мъглата и излавям тия неща някак си от самосебе си. Гледам го сега, колегата, през кабела и километрите, как смигва на някого, той ми идва странично, не ми стига полезрението, угол точки зрения (хващам се, че почвам да репетирам отсега руския; ама угол и уголь значеха ъгъл и въглища, разликата е само в мяхкия знак, ама кое-на кого… ще ги възстановяваме тия знания допълнително). Ами добре, де, „аз съгласин“ — отговарям като чукчата, щото — ами без хич . Е добре, въздъхват облекчено, избери си тогава от тия колеги един, не е маловажно с кого си… и ми прочитат няколко имена. Ами Христо Панев, казвам; колега от Велико Търново, раждани сме на пети април — овни, той е с няколко години по-млад, пее хубаво родопски песни, пие добре, дори и в сух режим, ще се разбираме. Звънвам му; зарадва се, уточняваме се. Различното от други подобни международни пленери е, че е доста по-дълъг по време…

Ще се пътува през Москва. Имах си хас през другаде! По него време Москва беше като Рим — Всички пътища водят до Рим се подразбираше на Всички пътища водят до Москва и оттам кривваш на една педя мъъничко встрани и си за където са те пратили. Сигурна работа. Аз там имам верни другари — колеги, при които спането е задължително, в комплект със съответните разпивки в доста разширен състав. Семейство Штейман, например. Първо ги мислех за евреи и ги будалках, че не знаят многото езици, което е задължителна екстра при този етнос. Льоша (Алексей Георгиевич Штейман) ми показа семейни снимки; баща му, беше още жив тогава, е православен свещенник, и дядо му също (тука вече той ме избудалка) е персонаж от картината на Вершчагин — На Шипка всичко е спокойно и още по-спокойно ми го показа — бил на педя встрани от рамката и не го хванал кадъра. Произхождали от немците, заселили се по поръчка на Петър Велики да правят металургия и полека-лека станали руснаци. Чудесни хора, всеотдайни приятели, многократно си гостувахме, имаха подобно на нас дъщеря Льоля (Елена — специалистка да се жени все за генералски синове и да ги дарява с генералски внуци) и син Коля (Николай, къдрав и рус красавец, като витяз от прикзките, все с неприятности заради отказа му да членува в Комсомола, че и го афишира непрекъснато, грабва една едноцевка, мешка и потъва в тайгите — върви, че го вкарвай в Комсомола! И все го съпровождат невинни девици, по големи от него и майчински грижовни).