Ани Воте - Гласът на света

— Какво се е случило, тетко Лена? — запита Тина и смутено се изправи.

— Какво се е случило ли? Нищо не се е случило. Яви се буря и всички лодки се върнаха благополучно, само госпожа графинята, която всъщност искаше да тръгне с принца, я няма, и никой не може да я намери.

— Не отсъствува ли още някой? — запита развълнувано Тина.

— Да, художникът, оня с русите коси, не зная как се казва, и него го няма.

— Слава Богу — извика облекчено Тина, — че графинята не е сама! Двамата все ще са стигнали някъде до спасителния бряг, ако е било вече твърде късно да се върнат тук. Та в края на краищата езерото не е безкрайно!

В същия миг в детската стая влезе граф Бартенщайн. Той беше съвсем бледен. Беше сменил вечерния костюм с друг. Късата ловджийска куртка беше съвсем мокра от дъжда, което показваше, че той се е лутал дълго време вън. Когато съгледа Тина, очите му изведнъж потъмняха, като че искаше да запита: „Какво дириш ти още тук?“

Тина се спусна насреща му.

— Вярно ли е, господин графе — запита тя със задавен глас, — това, което чух от бавачката; че графинята е в опасност?

— Не зная — отговори той с извърнато настрана лице. — Гостите напускат замъка и аз дадох заповед на рибарите от Рансдорф и Фридрихсхаген да приготвят лодките си. Ще тръгна веднага с тях да търся загубените, исках само да видя още един път момчето си.

В безумния страх Тина се вкопчи ненадейно в ръката му.

— Но ако и вие не се върнете? — извика тя ужасена. — Чуйте само, как беснее бурята!

Той отмахна бързо ръцете й.

— Какво от това? — изсмя се той горчиво. — Животът е една тъй глупава кукленска игра, че най-добре е комедията да свърши изведнъж. Ала преди да отида в неизвестността вън, бих желал да ви попитам едно нещо още, госпожице Рамлер. Какво беше онова преди малко в парка между вас и барон Волфсег? Моля, отговорете ми бързо, аз не мога да се бавя повече; бих желал да не, нося със себе си мъчителната мисъл за нещо некрасиво, което вън, в страхотния мрак, ще ми се струва още по-грозно.

— Не вярвате ли във връщането на графинята? — запита Тина със задавен от сълзи глас, овладяна само от тази мисъл.

— Не, имам предчувствие, че моето клето, малко момче е останало вече без майка и затова бих желал да ви помоля, госпожице Рамлер да бдите над него и занапред, ако аз не се върна. Обещавате ли ми?

Тя кимна мълчаливо.

— Какво беше онова нещо с барон Волфсег? — запита той още веднъж.

— Той ме защити от непочтените задиряния на племенника си — промълви Тина, полууплашена, полуучудена.

— Вие… вие не го обичате?

Тина отстъпи смаяна крачка назад.

— Не, аз го уважавам, почитам го като баща.

Бартенщайн улови буйно ръцете й и ги поднесе към своите горещи, пресъхнали устни.

— Благодаря ви — извика той облекчено. После целуна спящото дете, и без да се обърне още веднъж назад напусна с бързи крачки стаята.

Тина загледа зашеметена подире му. Огнена болка и в същото време неизказано блаженство вълнуваше душата й. Ала изведнъж отново я обзе страх за жената, която може би сега се бореше със смъртта, страхът за майката на това дете, чийто баща беше отишъл да я търси.

Понеже детето спеше спокойно, тя слезе тичешком долу в големия салон, където малцината останали гости се бяха събрали смутено накуп и шепнешком говореха за случилото се с домакинята.

Светлините в парка бяха угасени, фееричното великолепие беше разрушено. Глухо, тежко, оловно затишие лежеше над Фалкенхаген като гневна глуха орис, която с тежък плясък на крилата си наближаваше все повече и повече.

Барон Волфсег, който като най-близък съсед беше измолил да му се позволи да прекара тази нощ във Фалкенхаген, се стараеше да успокои разтревожените прислужници, които тичаха безцелно насам-натам из замъка. Той въздъхна облекчено, когато се появи Тина.

— Слава Богу, че дойдохте, госпожице Рамлер! — извика той на младата девойка. — Къде бяхте досега?

— Бях при детето.

Как странно я гледаше баронът! Тя неочаквано изпита неотразимо желание да скрие лицето си в неговите кротки, добри ръце и да му изплаче мъката си. Той беше може би единственият, който нямаше да бъде суров към нея.

Ала баронът се обърна към принц Хоенщайн, който все още стоеше между малцината гости, загрижени за съдбата на домакинята и очакващи с напрежение развръзката. Баронесата, седнала бледна и изморена в едно високо кресло, погледна навъсено Тина и си помисли: „Да можеше да остане завинаги тук, във Фалкенхаген, това нетърпимо същество! Държи се така, сякаш е у дома си.“