Ани Воте - Гласът на света

Еберхард размишляваше напразно за странното поведение на художника.

Още същия предобед пристигнаха родителите на Андреа, които Еберхард телеграфически бе уведомил; пристигна и Роланд, а така също старият барон Волфсег и неговата снаха. Ала Андреа не искаше да види никого. Тя изпадаше в бясно възбуждение само като чуеше, че нечии стъпки се доближават към леглото й. От време на време тя говореше, държейки ръката на Тина, нещо объркано, неразбираемо и Тина всеки път поглеждаше с ужасени очи младата жена, която се бореше тъй тежко и жестоко с мислите си.

Една страшна трагедия се разбули пред преизпълненото със страх сърце на Тина, и макар да не схващаше всичко, каквото приказваше графинята, тя все пак чувствуваше, че тук е водена борба, страшна борба, която бе отровила живота на мъжа, разхождащ се с неспокойни крачки напред-назад в съседната стая.

Майката на Андреа не искаше да се върне в Берлин, преди да говори с дъщеря си. Бащата и братът бяха се върнали още на обяд, след като се убедиха, че не ще могат да постигнат нищо. Новата бавачка за малкия Гюнтер бе дошла и той, както личеше по всичко, се чувствуваше много добре при нея. Тина можеше сега вече да си отиде, ала Андреа не я пускаше от себе си и граф Бартенщайн тъй настойчиво бе я молил да остане, че не й оставаше нищо друго, още повече, че такова беше желанието и на баронесата.

Майката на Андреа се зае енергично да приведе в ред разнебитеното домакинство, защото не беше свикнала да стои без работа и да чака. Граф Бартенщайн, който някога бе се ужасявал от тъща си, почувствува сега с дълбока благодарност в душата си помощта и самоувереността на простата жена. Той се засрами, че по-рано се е смятал по-добър и по-достоен от другите, въпреки че не е бил нищо повече от един преследвач на щастието, чийто мозък е бил изсушен от бесния кипеж на света.

Един кух идол бе обожавал той някога, когато бе последвал гласа на света, довел го до такава окаяност, до такава злочестина на сърцето.

Той видя вързани нозете, които искаха да се изкачат нагоре към върха; той разбра, че все още стои в здрачната низина, а не върху лъчезарните висини на живота; той съзна, че не може, както бе вървял, да се изправи победоносно на кулата на живота и да развее оттам гордото си знаме, а трябва да остане да твори в един тесен кръг, да се бори за насъщния си хляб, като всеки друг, комуто животът не е сложил в скута несметни блага и радости…

Докторът бе имал право. След няколко дни Андреа беше вече по-добре. Тя се изправи в леглото и започна да си играе с малкия Гюнтер, когото искаше да й донесат. Тя говореше и с майка си, както по-рано, ала не споменаваше никога нищо за нещастната случка; от друга страна, поради строгата забрана на лекаря никой от околните не я разпитваше, какво е станало тогава.

Всеки ден Андреа питаше развълнувано, дали са дошли писма за нея, и когато й ги подаваха, тя навеждаше кротко и примирено глава, и очите й поглеждаха бегло и равнодушно пристигналите пощенски пратки. Принц Хоенщайн беше изпратил едно дълго излияние в стихове заедно с един голям букет скъпи цветя.

Понякога Еберхард четеше на Андреа леки работи и тя слушаше спокойно. Мислите й блуждаеха тогава в необгледни далечини. Говореше често само с Тина. Сякаш от спокойното, сериозно момиче се излъчваше някаква особена сила, която преминаваше върху младата жена и й служеше за опора.

От обърканите слова и единичните намеци, на които Андреа с пълно съзнание бе дала израз пред Тина, за младата девойка беше сигурно, че над Фалкенхаген и особено над мъжа се спускаше като черен облак тежко страдание, и то неотстъпно занимаваше всичките й чувства и мисли.

— Ще ми обещаете ли нещо, госпожице Рамлер? — каза една вечер графинята на Тина, която бе седнала на края на леглото й и разказваше за Гюнтер: колко мил и послушен бил той, и че днес врякал весело, и съвсем раздърпал косите й.

— Ако то е по силите ми, госпожо графиньо, бъдете уверена, че ще го сторя с радост!

Андреа погледна сериозно и изпитателно младата девойка.

— Помислете си, изведнъж съвсем случайно ми се стори, че съм мъртва. И малкото плачеше и плачеше непрекъснато, защото тук нямаше никой, който да го притисне до гърдите си и да го приласкае. Тогава аз си спомних за вас, и ви чух, как пеете сладки песни на Гюнтер и разбрах тогава, че моето клето момче няма да бъде изоставено, макар аз да го напуснах.

— Госпожо графиньо! — извика уплашено Тина.

— Успокойте се, успокойте се, Тина! Трябва да ме разберете добре: възможно е да умра, нали? Тогава, ако ми е съдено да не живея повече, Тина, ще обичате ли детето ми и ще му разкажете ли някога за неговата майка, която е била дълбоко, дълбоко злочеста по собствена вина и която все пак го е обичала, макар да го е напуснала.