Ани Воте: Гласът на света

Един миг в стаята беше съвсем тихо. Чуваше се само тежкото дишане на Еберхард.

— Не — рече после той твърдо, освобождавайки ръката си от дръжката на револвера, която пръстите му все още стискаха здраво. — Пътят е свободен. Андреа може да отиде, където иска. Между нас всичко е свършено, окончателно и завинаги…

Той замълча за малко и после продължи:

— Ти имаш пълно право, Халфдан, да ме представяш като един, тъй да се рече, безотговорен човек, комуто първият срещнат може да отнеме жената, която той някога е осквернил със своето предложение, защото не е чувствувал към нея нито капка любов, а е имал пред очи само богатството й. Ти ми доказа убедително и нещо друго: че аз нямам дори морално право да ти искам удовлетворение, така, както повелява честта на един истински мъж…

Еберхард замълча, изсмя се горчиво и добави:

— Ти спечели, Халфдан Ериксон. Сметките ни са уравнени. Аз се отказвам от първата си мисъл: с оръжие в ръка да се боря с тебе за жената, тласната в прегръдките ми от греховните радости на живота; отказвам се от подобно удовлетворение, въпреки че светът ще ме нарече страхливец. Върви! — добави той, обърнат към Андреа. — Вратата е отворена!…

Андреа се освободи бавно от прегръдките на Халфдан. Тя пристъпи безмълвно, преизпълнена със страдание, към Еберхард. Той отстъпи неволно крачка назад, като видя безименната скръб, изписана по бледото й лице.

Тя вдигна умолително ръцете си към него:

— Да не се разделяме с гняв и омраза, Еберхард! Ето, цялата онази смирена, всеотдайна любов, която ти искаше от мене и аз не можах да ти я дам, давам я сега доброволно на този човек там, комуто измених, като станах твоя. Ала аз ще ти оставя нещо, Еберхард, което винаги ще те утешава — нашето дете! Не те моля да го оставиш на мене. Зная, че ще бъде безполезно, а и нямам право да искам това. Аз не обичах детето. Аз го мразех, защото беше от тебе. Ала сега, след като видях смъртта в очите, след като узнах, че в живота има и нещо друго извън одобрението на тълпата и мнението на обществото, аз почувствувах с горчива сладост святата, неразкъсваема връзка, свързваща ме с това дете, което е и твое. Оставям го с разбито сърце. Внуши на Гюнтер да не проклина майка си затова, че го е напуснала, внуши му да си спомня с нежна прошка за жената, която му е дарила живота и която той може би никога, никога вече няма да види…

Ридания разтърсиха тялото й.

— Никога вече! — отрониха с мъка устните й. — Никога вече, мое малко, сладко дете!

Еберхард стоеше с извърнато настрана лице.

— Ако искаш да се простиш с детето… — рече той колебливо.

Тя вдигна кротко ръка.

— Целия ден днес се прощавах с него… благодаря ти! То има сигурна закрила в бледоликата девойка, която аз обикнах, и която ти също ще обикнеш, както ми подсказва душата. А сега, Бог да те закриля, Еберхард! Днес за пръв път те обичам като приятел, като човек, който ми е близък и ми помага да изградя щастието си. Може би то ще бъде оскъдно или велико, не зная. Вземам го като милостив дар за един нов живот от твоята ръка…

И преди още той да може да попречи, тя притисна меките си, топли устни към ръката му. Той почувствува леко, как сълзите й капеха върху нея.

— Ела, Халфдан Ериксон — каза тя после, хващайки за ръка, като дете, художника — води ме в мрак или в ясен ден… с тебе ще ми бъде винаги светло.

Погледът й обгърна още един път стаята, фигурата на Еберхард, после тя излезе тихо заедно с Халфдан.

Еберхард не я възпря. В сърцето му нямаше нито капка гняв към мъжа, който беше негов приятел, а сега отвеждаше жена му, и когото той всъщност трябваше да убие. Не, той няма да изпълни и тази повеля на света, никоя вече занапред. Той бе дал достатъчно жертви на света. Слава Богу, това, което му беше най-скъпо, неговото дете, неговото единствено, сладко момче, тя му бе оставила.

Той пристъпи към вратата на терасата и погледна навън, към спускащия се леко вечерен здрач. И видя Халфдан и Андреа, ръка за ръка, като две бездомни деца, отиващи през тихата Бранденбургска степ към неизвестността.

Обзе го дълбоко вълнение. Той видя изведнъж нещо велико и свято в тази любов, която отначало бе му се сторила престъпна. Той сложи една върху друга ръцете си, вдигна ги като за молитва, и с влажни от сълзи очи промълви бавно:

— Дано майката на Гюнтер намери щастието!

Ненадейно до него застана Тина и го погледна с блуждаещи очи.

„Какво е станало?“ — искаше да запита тя, ала думите останаха неизречени. Само очите й проследиха неговите и в аления здрач на вечерта тя видя сенките на един мъж и една жена, които вървяха бавно из степта към залязващото слънце.