Ани Воте - Гласът на света

След няколко часа рибарите, граф Бартенщайн и Роланд Хинцдорф се върнаха.

Лицето на Роланд по-рано толкова лекомислено, беше странно сериозно и затворено. Бяха намерили само обърнатата лодка на графинята, носеща се празна по вълните.

Погледът на граф Еберхард блуждаеше неспокойно, нечути заглъхваха в ушите му съчувствените думи, които му говореха хората наоколо; той гледаше непрекъснато в една страшна пустота пред себе си.

На гостите не оставаше нищо друго, освен да поръчат да се приготвят колите им и да си тръгнат.

Всичко се извърши тихо и угнетително.

Тина не можеше да реши, дали да си отиде или да остане, ала баронеса Фон Волфсег сложи бързо край на нейната нерешителност, като се обърна към Бартенщайн:

— Естествено ние ще ви оставим госпожица Рамлер тук, добри ми графе. Кой знае дали не ще е необходима на вас самия и на момченцето ви помощта на жена. Аз давам отпуск на госпожица Рамлер дотогава, докогато нейното присъствие може да ви бъде полезно. Но оставете вече тая мрачност и безнадеждност, драги графе. Още не е необходимо да се отчайваме. Напълно е възможно загубените да са се спасили и да са намерили убежище на някое друго, близко място на брега на езерото.

Графът почти не чуваше думите на баронесата.

„Не ме оставяйте сама тук!“ — изстена нечуто, дълбоко в душата си, Тина. Тя се ужасяваше да остане насаме с този човек, който съкрушен гледаше втренчено напред, и комуто все пак никой не можеше да помогне.

Роланд Хинцдорф също се готвеше да си тръгне. Той искаше да отиде в Берлин, за да уведоми лично родителите си, колкото другите и да го придумваха да чака, докато се разбере със сигурност, че ужасното наистина се е случило.

— Не — рече той твърдо, — баща ми никога няма да ми прости, че не съм му съобщил веднага това.

— Всъщност аз не смятам, че е много уместно — прошепна Йобст фон Волфсег на снаха си, — да оставяш госпожица Рамлер сама тук. Тя е още толкова млада и неопитна.

Един поглед на баронесата го накара да млъкне.

— Моля ти се, Йобст, ти се застъпваш за тази млада девойка така, сякаш тя е дама от нашите кръгове, която по никакъв начин не бива да остане една нощ в къща, в която няма друга жена. В края на краищата все едно е къде ще остане някоя си Тина Рамлер.

Баронът не отговори нищо. Той не искаше сега да се премира със снаха си, а и съзна, че всяка негова защита уврежда и утежнява положението на Тина. Той придружи мълчаливо госпожа Сома до колата.

— Няма ли да дойдеш с мене, Йобст? Та вие не можете да помогнете нищо повече тук!

— Не, аз ще вървя пеша с Ото. Както ти казах, имам още да говоря с него.

Баронесата се облегна сломена назад върху възглавниците на колата.

След няколко минути Фалкенхаген се възправяше тихо в сивата утринна мъгла, сякаш над него не беше минала ликуващата радост на щедрия живот.

Горе в замъка Тина люлееше с глуха мъка и трепетен страх на коленете си едно плачещо дете, а долу в студения салон седеше графът и гледаше с мътен поглед гаснещите пламъци в камината.

Това беше краят на цялото великолепие, заради което той бе пожертвувал щастието си и човешкото си достойнство.

Той се отвращаваше от самия себе си. Не можеше дори да скърби за жената, която беше избрал само затова, защото го примамваше и заслепяваше блясъкът на света. За един миг в ума му трепна мисълта: Дали тя не се е лишила доброволно от живот, защото не можеше да понася съществуването си редом с него?

Не, не, това светско дете още не можеше да стигне дотам. Ала тя беше злочеста, несъмнено, злочеста като него!

Той страдаше за онази там вън, която сигурно си беше отишла навеки, далече от него, но страдаше и за чуждата девойка с нежното, бледо лице и червеникавите къдри, която — той бе почувствувал неотразимо и с уплаха това преди малко — беше тъй скъпа на сърцето му, повече отколкото той самият бе подозирал.

Дивата ревност, която бе пламнала в него, когато я видя в прегръдките на стария барон, бе му отворила внезапно очите. Сега той разбра и онова чувство, което бе го терзало по-рано, когато узна, че Тина е сгодена.

— Колко лоши ни прави нищетата, окаяната нищета на живота, и колко сурова и себична е нищетата на сърцето, на собственото ни сърце! — въздъхна той, притискайки с ръце челото си, зад което се надигаше една все по-силна, по-остра болка. — Не, споменът за тая девойка не бива да бъде за мене нещо повече от един хубав блян, който кротко, като с крилца на пеперуда, е докоснал душата ми…