Ани Воте - Гласът на света

Колко дълга беше тази нощ! Най-сетне настъпи утро. Не бяха ли това стъпки на мъж.

Той застана на вратата на господарския дом.

— Какво ми носиш, Хайнрих? — запита графът, гледайки плахо в очите широкоплещестия мъж, който се приближаваше тежко към него.

— Исках само да доложа, че я намерих, милостивата госпожа графиня.

— Жена ми! — извика Еберхард и улови с две ръце яката на коженото палто на рибаря. — Та отговорете по-бързо, човече, жива ли е или мъртва?

— Не, не вярвам да е умряла, преди малко още дишаше. Само че е изтощена, съвсем изтощена, и, струва ми се, има треска. А господинът, когото днес също извадих от водата, той още рано сутринта, преди да се съмне, побягна. Изглежда, че много бърза. Ала показа се благороден, даде ми цели сто марки награда!

— Аз, разбира се, също ще ви възнаградя, Хайнрих, ала сега трябва да побързаме. Накарайте да извадят колата, трябва незабавно да пренесем графинята във Фалкенхаген.

Той изтича вън и даде заповедите си. В целия дом настъпи радостно раздвижване и тутакси се пренесе горе, в детската стая.

Графинята е жива! Хайнрих, синът на тетка Лена, идвал в бурната нощ с лодката си от Щралау и се случил близко тъкмо по това време, когато малката лодка на графинята се обърнала. Художникът, който бил добър плувец, държал със свръхчовешка сила тялото на младата жена, която била изгубила съзнание, над водата; Хайнрих я взел от ръцете му и я положил в своята лодка. Прибрал после и художника, чиито сили били вече съвсем изтощени, и закарал двамата с лодката си в Рансдорф, в родното си село, понеже то било най-близко.

Тина узна всичко това подробно от бавачката; чу и излизането на колата, която трябваше да пренесе младата жена във Фалкенхаген. Най-сетне тя можеше да отправи благодарствена молитва към Всевишния. Тя скръсти ръце над главата на детето, край чието легло беше бдяла през цялата нощ, и после изтича по стълбите надолу в салона.

— Жива, вашата съпруга е жива! — изхлипа тя, простирайки ръцете си към графа. — Колко благодарна съм на провидението, че Гюнтер отново ще види майка си!

Граф Еберхард я погледна дълбоко в очите. И този поглед я прониза до глъбините на душата й.

— И аз благодаря Бога за тази милост — рече той твърдо. — В нашата душа нерядко се зараждат и надигат безумни мисли и желания, чието сбъдване ни се вижда неизказано блаженство, и които все пак не значат за нас нищо друго, освен една верига от мъки и страдания.

И като видя, че Тина не го разбра, той добави:

— Надявам се, че след два часа ще бъда отново тук с майката на Гюнтер. Наредете през това време да повикат лекар, мисля, че неговото присъствие ще е необходимо.

Колата потегли и скоро изчезна в утринната омара на новия ден.

Тина усещаше сърцето си тъй леко, тъй свободно, но въпреки това сълзи, горещи сълзи капеха върху белите й ръце.

Тя приготви всичко необходимо за настаняването на болната и незабавно изпрати един ездач да доведе лекаря. И той беше вече дошъл, когато колата с графинята влезе бавно в двора на замъка.

Еберхард занесе Андреа на ръце в стаята и когато погледна бледното лице на младата жена с разкривени от болка черти и затворени очи, стори му се, че тя все пак му е мила и скъпа. Русите й коси бяха още влажни от водата и цялото й тяло трепереше в треска.

Най-напред направиха на графинята една топла баня и после я сложиха в леглото; лекарят я прегледа и със свити вежди и важен вид даде своите нареждания. Андреа лежеше все още със затворени очи. Страните й горяха в огън. С двете си ръце тя се вкопчи плахо в ръката на Тина.

Когато Еберхард пристъпваше към нея, тя викаше като безумна и непрекъснато молеше Тина да не изоставя нейното малко, клето дете.

— Няма нищо сериозно — отговори лекарят на загрижения въпрос на граф Бартенщайн — най-малкото, мога да ви кажа с положителност, че не съществува никаква опасност за живота. Нервното сътресение, което е имала графинята, още не е преминало окончателно. И студената баня, която е направила в езерото, ще доведе може би до някоя простудна болест. Но въпреки това, при великолепното телосложение на госпожа графинята, няма от какво да се плашим.

Еберхард можеше сега да бъде малко по-спокоен, ала той все още трепереше с цялото си тяло от вълнение. Защо Андреа изпищяваше тъй измъчено, когато той се приближаваше към нея? Защо непрекъснато се прощаваше с Тина и й поверяваше малкия Гюнтер?

Освен това безпокоеше го и странното поведение на приятеля му. Защо Халфдан не бе почакал, докато дойде Еберхард? Защо бе побягнал посред нощ и не беше си отдъхнал първо във Фалкенхаген от страшната преживелица, пък и не бе сменил дрехите си тук? Защо, както бе разказал Хайнрих, беше заминал за Берлин в старите дрехи на рибаря, без да дочака идването на Еберхард?