Ани Воте - Гласът на света

— Оставете ме веднага! — извика възмутено тя. — Ако не се срамувате да се хвалите с това, че сте отбили от правия път клетото дете на една бедна вдовица, то си е ваша работа. Но че имате още и дързостта да хвърляте в лицето ми вашето съмнително приключение, когато ние всеки ден кършим ръце за злочестото момиче, попаднало в покварено общество, това е действително върха на безсрамието!

Ото фон Волфсег погледна съвсем смаян възмутеното, гневно червено лице на девойката, която се осмеляваше да му отправя такива думи.

— Така ми харесваш, малката — изсмя се той, — така ти си двойно по-хубава, а пък засега и не искам нещо повече от една целувка.

Тина изписка високо от уплаха.

Тя чувствуваше вече неговия горещ дъх над страните си, но в същия миг усети, че някой я дръпна силно назад и един мъжки глас изтрещя срещу барона:

— Негоднико! Не се ли срамуваш да нападаш тук едно беззащитно момиче?

Ото фон Волфсег погледна смаяно чичо си, който държеше в ръцете си изпадналото в безсъзнание момиче.

— Не може и дума да става за беззащитност, чичо. Госпожицата сама ми даде право да се приближа интимно към нея.

— Млъкни… и се махай от очите ми! Ти злоупотреби недостойно с моето търпение. Преди да се върнеш в Берлин, искам да поговоря с тебе. Моето търпение вече е изчерпано окончателно. Махай се!

Ото не се осмели да му възрази. Хубава попара бе си надробил заради тази глупава, червенокоса особа. Ако сега старият не изплати полицата, щеше здравата да загази.

— По-добре ли сте сега? — запита Йобст фон Волфсег нежно, без да сваля ръката си от раменете на девойката.

— Благодаря, да — отговори едва чуто Тина и погледна с широко разтворени, безжизнени очи към пътя.

Там стоеше граф Бартенщайн, гледаше я втренчено и сякаш не вярваше на очите си.

Старият Волфсег бе проследил погледа й. Сега и той се уплаши и неволно свали ръцете си от тялото й.

— Госпожица Рамлер щеше да падне в несвяст — опита се да обясни той и в същото време очите му се спряха втренчено върху един малък медальон, който висеше на тънка златна верижка над гърдите на Тина.

Откъде и как беше стигнал той до това момиче?

Той съхраняваше от дълги години същия медальон в едно ковчеже.

Мрачно застрашителните очи на графа го накараха да дойде малко на себе си.

Ала той не можеше сега наистина да даде каквито и да било по-нататъшни обяснения. Тина трепереше под унищожителния поглед на графа.

— Смея ли да ви помоля за един кратък разговор, господин графе? — запита барон Волфсег сдържано, — но преди това бих искал само да отведа госпожица Рамлер.

— Излишно е, излишно е, високоуважаеми господин бароне — усмихна се саркастично Бартенщайн — положението е достатъчно ясно. Тъкмо сега съм извънредно зает с останалите мои гости.

Той се обърна, като поздрави леко барона, без да погледне Тина и се отдалечи бързо.

Тина скри лице в треперещите си ръце и изхлипа високо:

— Сега той ще ме презира.

— Успокойте се, мило дете, успокойте се — опита се да я утеши Йобст фон Волфсег — аз ще обясня всичко на графа. А сега елате. Тук вие сте под моя закрила и никой няма право да ви обижда.

Опирайки се на ръката му, Тина тръгна към замъка. Тя съвсем не чу, когато графинята й извика, че трябва да започне осветлението, за да могат да тръгнат с гондолите по езерото. Тя изтича задъхана по стълбата към малката стаичка, която бяха отредили за нея, отпусна се безпаметна на колене и горещи сълзи бликнаха от очите й.

Сега всичко беше свършено. Благодарение на Грета Ото имаше в ръцете си едно сигурно оръжие срещу нея, което той щеше да използува и майка му щеше стръвно да си послужи с него, за да я отстрани от Волфсег. Каква можеше да бъде закрилата на барон Йобст, когато сам той даде повод за едно страшно недоразумение! Та тя беше видяла преди малко презрението, което пламна насреща й от очите на граф Бартенщайн.

Целият парк се разискри в бенгалските огньове, а долу на брега на езерото под звуците на нежна музика се събираха украсените с пъстри лампиони лодки. Всички потеглиха навътре в езерото, в меката, топла лятна нощ; само тя остана самотна в замъка и никой нямаше да забележи отсъствието й, никой нямаше да пита за нея. Или не — може би детето щеше да заплаче.

Тина изтри бързо сълзите си и се отправи веднага към детската стая, където малкият Гюнтер беше кротко заспал.

Тя отпрати бавачката, после коленичи съкрушена пред малкото легло. Притисна за последен път малките, свити ръчички — тя, която нямаше родина, която беше бездомна.