Ани Воте - Гласът на света

Андреа се качи по стълбите. Обзе я някакво необяснимо безпокойство. Прислужниците тичаха един през друг като рояк пчели, яви се икономката с всевъзможни въпроси, домоуправителят надзираваше нареждането на празничната трапеза и даваше с тържествен глас своите заповеди. Андреа гледаше и слушаше всичко като насън. С подкосени колене тя влезе в детската стая, където Тина все още седеше с детето на скута си.

При влизането на Андреа тя сложи усмихнато пръст на устните си. Детето спеше. То лежеше спокойно, проснало доволно малките си розови ръце и крака, със сладка, весела усмивка на лицето. Малката ръка и в съня все още държеше здраво една от къдриците на Тина.

„Досущ мадона“ — помисли Андреа, като видя, как нежно младата девойка се бе навела над детето, над нейното дете, и в нея трепна смътна ревност.

„Дори и детето не е твое!“ — прониза остра мисъл сърцето й. „Тази чужденка струва повече за него, отколкото собствената му майка.“

Тя нагласи леглото на детето, направи знак на Тина да го положи и после й кимна да излезе с нея навън.

— Елате — прошепна Андреа, — бавачката може сега да бди над детето. Искам да ви покажа определената за вас стая, а след това ще пратя един прислужник с кон във Волфсег, да ви донесе някоя вечерна рокля. Вие трябва днес да украсите нашето празненство, нищо не може да ви спаси!

Тина вдигна умолително ръце.

— Имам вече и един сътрапезник за вас — усмихна се мъчително Андреа, — прочутия художник Халфдан Ериксон.

Тина се изчерви силно. Тя си спомни, че той беше приятел на доктор Рьопер. Графинята изтълкува другояче нейното изчервяване и запита недоверчиво:

— Познаваме ли го?

— Да, много добре. Радвам се, че пак ще го видя — помъчи се да се окопити Тина. — Той е приятел на моя годеник.

— Вие сте сгодена? Ах, та аз съвсем не знаех това — извика графинята и лицето й отново светна. — Приемете тогава моите хиляди благопожелания.

Тя обгърна с ръка Тина и влезе с нея в една хубаво наредена стая.

— Така, сега си починете малко и вземете нещо да се освежите. И нали, когато всички гости пристигнат и се разпръснат из залите, вие от време на време ще надниквате в стаята на малкия ревнивец, да видите дали тетка Лена го гледа добре и дали мирува. Така ще мога поне да се посветя спокойно на гостите си, нещо, в което тази сутрин съвсем не бях сигурна. Хиляди благодарности, мила госпожице. Ще ме намерите по всяко време в голямата градинска стая. Обядваме долу в два часа. Ако имате някакви желания, позвънете на прислугата. И така, довиждане, мило дете, до обяда!

Още една нежна прегръдка, един светъл поглед и Тина остана сама.

Тежко беше на душата й, че каза на графинята за годежа си, който все пак, поне за нея, беше развален. Тя не носеше вече и тънката златна халка, която Рьопер беше сложил на пръста й, макар докторът да й беше заявил, че за него годежът е в сила и че и не помисля да я освободи.

Майката също бе й потвърдила това преди няколко дни в едно писмо с нейния груб, несръчен почерк. Рьопер бил при нея и казал, че годежът остава в сила.

Тина въздъхна дълбоко и пристъпи към широкия, нисък прозорец на стаичката си, която й се видя толкова мила и приветлива. Изпъстрените с цветя калъфи на мебелите, ефирните бели завеси пред стъклата и нежносините стени придаваха на стаята нещо пролетно нежно и Тина изведнъж отново доби старото чувство като в детска приказка.

Тя се струваше сама на себе си като омагьосана в този достолепен замък, където всички бяха толкова добри и любезни и не се отнасяха към нея като към прислужница, както във Волфсег, а я оставяха като равноправна да вземе участие в целия блясък, който щеше да се разискри на днешния ден във Фалкенхаген. Всичко това я зашеметяваше.

Съвсем безразсъден й се стори сега отказът, продиктуван й от нейната уязвена гордост. Тя искаше сега да пропъди всички тия безполезни мисли. Искаше да се наслади на днешния ден — та тя беше още толкова млада! С пламенна радост искаше да вдигне веднъж към устните си стакана на щастието, който лъчезарният свят й поднасяше.

Тя нахвърли набързо няколко реда върху едно листче хартия. Поръчваше да й изпратят от Волфсег една бяла рокля, единствената, която притежаваше. И реши да я украси с рози, със свежи рози.

Фалкенхаген блестеше в празнична омая. Голямата столова в приземния етаж, заедно със съседните стаи, в които се разпръснаха поканените, бяха потънали в рози. Пръснати върху масата, те светеха като червени кървави капки върху скъпата бяла покривка и тяхното зашеметяващо ухание се носеше от безбройни вази като тежък облак.