Ани Воте - Гласът на света

Гостите играха тенис в градината и танцуваха на открито. След угощението беше определено да направят една разходка с гондоли по Мюгелското езеро и да се илюминира парка. Лека-полека Тина се чувствуваше все по-свободно в тоя кръг, който досега й беше чужд.

На днешния обяд, на който графинята беше твърде разсеяна, но очарователно добра към нея, тя бе разговаряла живо с граф Бартенщайн за няколко нови книги, които бе чела и развълнуваното й сърце ставаше все по-спокойно при неговата обстойна и веща реч. Тримата бяха станали твърде доволни от трапезата и Тина помогна сръчно и умело на графинята в разпорежданията, които се бяха оказали необходими. После отиде да даде отново шишето с мляко на малкия ревливец, който изгука весело, като я видя и тя се убеди, че нищо не му липсваше. Между гостите тя се яви една от последните.

В своята проста бяла рокля, с няколко бледи рози на колана, тя наподобяваше някакво приказно дете сред малко или повече блестящите тоалети, което случайно се е залутало в обществото на бляскавите униформи, на шумящата коприна и на искрящите диаманти.

От нейните червеникави къдрици се излъчваше един почти твърд, металически блясък и високата, гъвкава снага се движеше тъй уверено и прелестно между групите от гости, че мнозина се питаха учудено, кое е това странно същество, което почти неотстъпно се движеше наред с домакинята и от време на време даваше нареждания на прислужниците. Андреа бе представила Тина като близка домашна приятелка и поради това баронеса Волфсег й бе отправила един горчиво зъл поглед.

Ото фон Волфсег, който беше дошъл с неколцина офицери от Берлин, остана като гръмнат, когато забеляза Тина между поканените и неотстъпно я следваше, където и да отидеше тя, в очакване, че ще може поне за миг да остане насаме с нея. Ала Тина всеки път бе се изплъзвала ловко и в края на краищата Ото изгуби надежда и се посвети на други дами.

Освен това и чичо Йобст бе го погледнал много строго и бе му дал по един категоричен начин да разбере, че няма да търпи това очебийно преследване на госпожица Рамлер. Майка му пък бе му прошепнала още с идването си, че Розенбаум е съобщил на чичо му за полицата, и че с голяма мъка й се удало да го склони да я плати и този път.

Най-сетне започна и гощавката, на която шампанското се лееше на потоци. Прислужниците подадоха на всяка дама по един венец от рози, който те сложиха на главите си. Кадифено меките цветя светеха бели, розови и червени върху кестенявите и руси коси на хубавите жени.

— Лукуловските пиршества на римляните стават отново на мода — забеляза Халфдан Ериксон към сътрапезницата си, сочейки розовите венци. — С тази само разлика, че това прекрасно лятно украшение не отива на нашите модерни жени. То не подхожда на модерните им фризури. Единствено вам, уважаема госпожице, и на домакинята бих признал правото да носят достойно украшението на хубавите римлянки.

Той намести по-добре венеца от бели рози върху къдрите на Тина и добави:

— Простете, ала моето око на художник е пленено сега от вашия прелестен образ, който тутакси бих желал да нахвърлям върху платното. Феликс сигурно ще съжалява, че не може да се възхищава от вас, феята, така, както аз.

Тина изпита леко смущение и даде друга насока на разговора.

— Виждали ли сте наскоро доктор Рьопер?

— Да, вчера. Стори ми се малко раздразнен и изкуствено весел.

— Не ви ли съобщи, че нашият годеж е развален?

— А, значи това е било! — рече бавно художникът. — Не, не ми каза нито дума.

— Феликс отказва да ме освободи — промълви Тина, в която отново се пробуди чувството на предишната окаяност, — а аз все пак никога няма да стана негова жена.

Тъкмо в този миг граф Бартенщайн погледна към двамата. Той видя, как силна руменина обагри страните на Тина и как Халфдан Ериксон хвана двете ръце на девойката, сякаш искаше да й попречи да направи нещо прибързано. Гняв се надигна в душата на Еберхард. Какво означаваше това? Какво си позволяваше Халфдан с тази девойка, която най-сетне беше, гостенка на неговия дом?

Още едно лице бе забелязало странната беседа — Андреа. Тя седеше развълнувана и бе вперила погледа си в Тина, с розовия венец върху златистите къдри, които блестяха като лениви змии върху шията й.

Цялата гордост на Андреа лумна в егоистичното й сърце. Освен няколкото поздравителни думи, Халфдан Ериксон не бе сметнал за нужно да отдели малко време за разговор и с нея, а сега се държеше така, сякаш тази бледна, незначителна особа е привлякла целия му интерес. Тя забеляза, че и Еберхард гледаше с възмущение към Тина.