Джоан Виндж - Снежната кралица

Муун бавно вдигна глава, почти с нежелание. Изпълняваше последното желание на нейната майка. Еъриенрод последва погледа й и видя Спаркс, изправен на трибуната сред почетните Летни хора до празното място на Лятната кралица. Но той стоеше със затворени очи в момента на раздялата, лишил завинаги Еъриенрод от възможността да срещне погледа му за последен път… Той се тревожи… той наистина се тревожи. Тя отново погледна Муун. И двамата се тревожат. В този момент се почувства безкрайно изненадана, смутена от неотстъпчивостта на живота пред справедливостта на смъртта.

Изпълненият с ненавист поглед на Хеън я сграбчи, когато тя отново обърна глава. — Той знаеше на кого принадлежаха нейните мисли в този последен момент.

— Завинаги… Хеън.

Той поклати глава.

— Ние сме завинаги. Това е завинаги. Смъртта е завинаги. Животът… не е вечен.

— Ние ще живеем, докато ни помнят. А сега те никога няма да ме забравят… — Защото нейното превъплъщение вече стоеше на мястото й. Не й беше останала воля да погледне още веднъж Муун или Спаркс. Никога не гледай назад!

Муун вдигна ръце към морето и изкрещя като чайка сред бурята на тълпата.

— Богиньо Море, Майко на всички нас, приеми нашите подаръци и ни ги върни деветократно, приеми нашите грехове и ни опрости, приеми душата на Зимата и нека тя се… прероди. — Тя се запъна незабележимо. — Нека Зимата премине в Лято!

Еъриенрод почувства как каретата се накланя, когато Летните хора я бутнаха напред. Видя как светлата водна повърхност се приближи. Приливът беше настъпил и водата под кея искреше като жива. Нека да се случи. Не беше напразно. Воплите и стенанията на Зимните хора от тълпата бяха химн на бъдещето, възхвала за нейната памет. Каретата под нея започна да се накланя. Тя се надвеси напред, загледана в отражението си, докато се сля с него…

Муун видя как каретата докосна водната повърхност, гмурна се и отново изскочи. Ревът на тълпата бучеше неспирно и отвратително. Лодката се отдалечи от кея, пълнеше се с вода, люлееше се бавно. Тя все още виждаше Снежната кралица, спокойна от вцепенението на наркотика, вързана към немощния й любовник в гротескна пародия на прегръдка. Лодката започна да се върти по-бързо в спирала под напора на нахлулата вода. Муун се опита да затвори очи, но те не пожелаха, взрени в хипнотичното последно движение на смъртния танц на водата.

Лодката изведнъж се наклони и в следващия миг изчезна. Повърхността на водата леко се надигна и само няколко жертвени клонки останаха да плуват като свидетелство, че Морето е приело жертвата на своя народ. Ревът на тълпата беше като буря, доковете тътнеха. Муун наблюдаваше ленивото движение на вълните и стоеше безстрастна като самото море.

Най-после един от Летните хора пристъпи напред и докосна ръката й нерешително. Муун потрепери от допира и пое дълбоко дъх.

— Господарке? — Той се поклони, когато най-после Муун се обърна. Летните хора не използуваха изкуствената чуждоземна форма на кралското обръщение.

— Свалянето на маската… Зная. — Тя кимна, като гледаше през рамо към морето. Добър път, сигурен пристан. Тя се отдалечи от края на кея. Аз съм кралицата.

— Кралицата… Кралицата… Кралицата е мъртва. Да живее кралицата! — Гласовете на Летните хора отекваха в нея като подигравка.

Тя сложи ръце на маската си, ръце, които бяха влажни и солени като морския вятър.

— Народе мой… — Почувства съзнанието й да се съпротивлява на необходимостта отново да открие лицето си. Неочаквано осъзна опасността, която то представляваше; беше я зърнала в очите на Летните хора, които стояха на кея около нея. Нейната прилика с Еъриенрод щеше да бъде очевидна за всеки… и особено за чуждоземците.

— Зимата си отиде, най-после Лятото дойде. Богинята прие нашето жертвоприношение и ще ни го върне деветократно. Старият живот е мъртъв… нека го захвърлим като смачкана маска, като мъртва раковина. Радвайте се сега и започнете ново начало! — Тя вдигна маската от главата си.

В този момент всички в тълпата — Зимните хора, Летните хора, чуждоземците се сляха в едно. Техните викове и шумът от свалянето на безбройните маски се извисиха над всички минали мъки, грехове и страхове. Тяхното тържествено хвалебство я понесе, проникна в сърцето й. Този свят ще бъде свободен!

Но докато произнасяше думите, сваляйки маската, тези, които бяха най-близо до нея и видяха ясно лицето й, започнаха ужасени да крещят: