Джоан Виндж - Снежната кралица

Най-после тя видя Лятната кралица. Стоеше на кея на празното пространство между естрадата, украсена в червено, а под нея се плискаше черната вода. Маската й беше истинско произведение на изкуството, което предизвика неволно възхищение в сърцето на Еъриенрод. Но тя беше направена от Зимен човек. И кой знае какво местно, незначително островитянско лице беше скрито под нея. Коремът я присви, като си помисли, че това лице ще заеме нейното място.

Хеън стоеше мълчалив до нея. Тя се чудеше за какво ли си мисли, като гледа чакащия елит на неговия собствен свят и очакващото море. По дяволите, Хеън. Еъриенрод искаше той да съжалява сега за самоубийствения импулс, да почувства, макар и част от отчаянието и съжалението, което изпитваше тя, застанала тук, в руините на амбициите на нейния живот. Тогава нека смъртта бъде забрава!

Каретата продължи напред, дотам, докъдето бе възможно в откритото пространство покрай кея. Ескортът от нейните сановници започна да се движи по-бавно и накрая спря. Те обиколиха три пъти около нея, хвърляйки чуждестранни жертвоприношения в каретата, като пееха своята последна песен за сбогуване със Зимата. Най-накрая те й се поклониха и тя можа да чуе техните последни вопли и ридания сред виковете на тълпата. После започнаха да се отдалечават в редици покрай каретата. Докато минаваха за последен път някой докосна с устни края на нейното наметало. Други дръзнаха да се докоснат до ръката й — някои от по-старите, по-верните последователи от столетие и половина — и тяхната тъга я докосна внезапно, неочаквано и дълбоко.

Тяхното място беше заето от Летни хора, също маскирани, които пееха хвалебствен химн на идващите златни дни. Те също обиколиха три пъти около нея и хвърлиха в каретата свои жертвоприношения: примитивни огърлици от мидени черупки и камък, оцветени рибешки мехури, вейки от повехнали растения.

Когато завършиха песента си, над чакащата тълпа настана гробна тишина. Еъриенрод можеше ясно да чува скърцането на местещите се съоръжения за акостиране. Видя голямото чуждоземно струпване на кораби, които покриваха водната повърхност. Карбънкъл се мержелееше над тях като приближаваща буря, но тук, в този край на долната структура на града, тя можеше да вижда отвъд неговата сянка, навън през откритото сиво-зелено море. Безкрайно… вечно… това ли е чудото, поради което те боготворим? Тя си спомни, че някога, в далечното минало, дори беше вярвала в Морето.

Пред нея застана маската на Лятната кралица.

— Ваше величество. — Лятната кралица се поклони и Еъриенрод си спомни, че все още беше кралица, до своята смърт. — Вие дойдохте. — Гласът беше несигурен и странно познат.

Тя кимна царствена и надменна, овладяла себе си — единственото нещо, над което все още имаше власт.

— Да — отговори тя, като си спомни отговора според ритуала. — Аз дойдох, за да бъда сменена. Аз съм олицетворение на Морето. Зимата изкара своя сезон… снегът се разтопява върху лицето на Морето и от него се раждат нежни дъждове. — Гласът й прозвуча тайнствено и тържествено. Ритуалът беше записан на скрити камери и се предаваше по екраните в целия град.

— Лятото следва Зимата, както нощта следва деня — отвърна Лятната кралица. — Морето се присъединява към Земята. Половинките, взети заедно, нравят едно цяло. Кой може да ги раздели? Кой може да отрече мястото им и времето им, когато то дойде? Те са родени от сила, по-голяма от всяка сила тук — техният ритуал е универсален! — Лятната кралица вдигна ръце към тълпата.

Еъриенрод леко трепна. Тя никога не беше казвала този последен ред, никога не бе го чувала по-рано. Тълпата промърмори. Почувства как някакво безпокойство премина през нея.

— Кой идва с теб, за да бъде сменен? — попита Лятната кралица.

— Моят възлюбен — отговори тя с равен глас, — чието тяло е като Земята, съчетана с Морето. Заедно под небето ние никога не можем да бъдем разделени. — Студеният вятър изгаряше очите й. Хеън не каза нищо, не направи нищо, чакаше с подобаващ стоицизъм.

— Тогава нека бъде така. — Лятната кралица протегна ръце и двама от свитата на Летните хора поставиха по една купичка във всяка от ръцете й. Тя предложи едната купичка на Хеън. Той я взе с готовност. После предложи другата на Еъриенрод. — Ще изпиете ли милостта на богинята?

Еъриенрод почувства как устата й се схвана. Но успя да каже:

— Да! Купичката съдържаше силен наркотик, който щеше да притъпи нейните чувства към това, което идваше. До нея Хеън повдигна черната си маска и вдигна купичката до устата си намръщен. Еъриенрод повдигна своята. Винаги бе отхвърляла идеята да притъпи своите възприятия в момента на нейния триумф. Но сега тя искаше забрава. Еъриенрод помириса острите ароматни билки и почувства тяхната вцепеняваща жлъч в устата си. Преглътна течността, която умъртви гърлото й. Втората и третата глътка бяха безвкусни като вода.