Джоан Виндж - Снежната кралица

Той пристъпи от крак на крак, все още свел надолу очи.

— Да, ще дойда. Ти си права — не е нещо, което някога съм мислил, че бих желал да видя. Но след като знам това, което сега зная за нея… Казват, че наблюдаването на смъртта на символите на стария ред действало като катарзис 37 37 Катарзис — от гр. — очистване; пречистване. , нещо, от което всички се нуждаят, за да изчистят грозното от живота си. Е, никога не съм мислил, че се нуждая от това… но може би не съм много по-добър от другите.

— Добре дошъл тогава — каза тя, без да се усмихне. — Ей сега ще се върна. — Тя отиде до бюрото си и взе пелерината и шлема си.

Когато се върна, намери Мантагнийс да чака високомерно в отговор на нейното повикване. Джеруша отговори на неговия поздрав с безразличие и му нареди да я замести в участъка.

Джеруша се спря до шейната и разбуди Тор.

— Събуди се, Зимна жено. Почти се зазори.

Тор стана, разтърквайки лицето си.

— Сега аз отивам на церемонията по Промяната — каза Джеруша дружелюбно. — Не зная дали ти би искала да присъстваш. Ако искаш, можеш да дойдеш с нас. — Макар че не бих те укорила, ако искаш да я проспиш.

Тор поклати глава, протегна ръце. Очите й се проясниха.

— Аз… предполагам, че ще искам, в края на краищата. Не мога да остана тук вечно, нали? — Тя се изправи, обърна се към Полакс, който стоеше на същото място до нея. — Предпочитам да видя края на света, Поли, друг няма да има. И ако не го видя, може би няма да повярвам.

— Довиждане, Тор. — Гласът на робота прозвуча по-слаб и по-сух от този, който бе запомнила Джеруша. — Сбогом!

— Довиждане, Поли. — Устата й, макар и с труд, отново се раздвижи. — Няма да те забравя. Повярвай ми.

— Вярвам ти, Тор. — Полицейският робот вдигна ръка, като имитираше сбогуване.

— Сбогом, момче. — Тя бавно се отдалечи.

Еъриенрод зае мястото си върху дебелата постелка от бели кожи в церемониалната карета, която имаше форма на кораб и беше разположена в двора на двореца. Тя спокойно приемаше своята роля в ритуала със съвършен самоконтрол, с кралска осанка, поддържана почти сто и петдесет години. Подвикванията и подигравките на насъбралите се около нея Летни хора бяха неизбежни като смъртта. Тяхната възторжена погребална песен напомняше стръвното стенание на Бездната, под която лежеше морето и чакаше поредното жертвоприношение. Най-после неговият глад щеше да бъде задоволен.

Старбък вече седеше между посребрените кожи, като фигура, издялана от обсидиан, с маска и с дворцово облекло. Тя беше изненадана, като го видя тук преди нея. Както винаги си нетърпелив, любов моя. Не мислех, че и за това ще бъдеш нетърпелив. Защото аз не съм. Аз не съм.

— Добро утро, Старбък. Надявам се, че си спал добре.

Той обърна очи настрана, когато тя се опита да го погледне, и не каза нищо.

— Значи никога няма да ми простиш? Вечността е безкрайно време, Спаркс. Тя е нашето завинаги, И завинаги е дотогава, докато сме заедно. — Тя постави любовно ръка върху раменете му и почувства как той се разтърси и потрепери. Почувства раменете му през тъканта на дрехата по-широки, отколкото си ги спомняше. Мое момче, с мъжка сила… и слабост. Поне ще бъдем заедно, вечно млади. Някога беше вярвала, че по-скоро ще умре, отколкото да живее в един свят, в който ще трябва да бъде бедна, болна, стара…

Ескортът от Зимни сановници се събра около каретата. Всички бяха облечени в бяло и носеха бели маски, които наподобяваха техните фамилни тотеми. Половин дузина от тях избраха да теглят каретата и застанаха пред нея. Останалите, всеки от които носеше някакъв ценен чуждоземен предмет, образуваха около нея кръг, за да запазят Еъриенрод поне отчасти от погледите и хулите на Летните хора. Тяхното унизително положение, техният робски труд беше едновременно и чест, и самоизтезание.

Тя оправи драперията на своето древно наметало от пера, сливащо се с бялото на кожите. Беше същото наметало, което носеше при всички церемонии, онова, което бе носила при всеки дуел на Старбък цели сто и петдесет години. Под него беше облякла проста бяла рокля. Бяла — цветът на Зимата и на траура, Косата й падаше свободно по раменете като воал, украсена с диаманти и сапфири. Не носеше маска — нека целият свят да бъде сигурен, че тя наистина е Снежната кралица.

Аз съм Снежната кралица. Тя наблюдаваше богато украсените градски къщи на аристокрацията, покрай които минаваше за последен път. Представяше си колко голи ще изглеждат те без чуждоземната елегантност. Спомни си колко много кралски служби беше дала на сервилните аристократи, повечето от които бяха пажове в нейния дворец през годините. Дори и днес. Тя огледа свитата си, която запя погребална песен в нейна чест сред виковете на тълпата. Една малобройна маскирана почетна гвардия, почти толкова стара, колкото самата нея — макар че никой от тях не беше така запазен — вървеше от двете й страни. Тези гвардейци-ветерани многократно бяха доказвали своята лоялност и тя винаги ги беше награждавала. Другите бяха остарели и изгонени извън града. Еъриенрод знаеше, че днес те искрено я съжаляват, като всички плачещи, жалещи Зимни хора, тъгуващи главно за себе си. Но това беше човешко. Между тях нямаше нито един, за когото тя истински да съжалява. Много от тях бе уважавала, но към никого не бе изпитвала истинска човешка топлота. Имаше само един, когото истински обичаше и който не я беше изоставил. Тя постави ръка върху покритото с пелерина коляно на Старбък. Той я отмести, преди Еъриенрод да успее да я задържи. Но миг по-късно, сякаш да се извини, неговата ръка се плъзна по гърба й, под наметалото и обгърна кръста й. Тя се усмихна. В следващия миг в кожите зад нея тупна една рибешка глава, хвърлена от тълпата.