Джоан Виндж - Снежната кралица

— Тогава отново ти дължа благодарност за справедливостта, която виждам, че си въздала. Истинска справедливост, не сляпа справедливост. — Той едва-едва се усмихна. — При последната ни среща, както при първата… Къде ще отидеш след това, Джеруша? Къде е новото ти назначение?

Джеруша се отмести рязко от бюрото.

— Изпращат ме на Биг Блю. — Тя закрачи неспокойно напред-назад, пъхнала ръце в ръкавите си.

Енгенит вдигна вежди, но Джеруша не каза нищо повече.

— Къде? На лагерите с вулканична лава, надявам се — каза той, като се опита неуместно да се пошегува.

— Да. — Тя се обърна към него вцепенена. — И какво, ако отида? Там ще отговарям за колониите на планетата.

— Какво? — Той се засмя стеснително, без да може да разбере дали това не бе шега в отговор на неговата.

— Не е шега — каза тя категорично.

Смехът му секна.

— Ти… да ръководиш такова място? — Той погледна към бюрото, като че ли очакваше от него отговор. — Толкова ниско ли оценяват Тийумат, че да смятат една наказателна колония като повишение?

— Не, Мироу. — Така оценяват мен. Тя сложи ръка на отличителните знаци върху яката си. — Би могъл да го наречеш случай на сляпа справедливост.

— Ти приемаш ли тази длъжност? — Той поглади мустаците си.

— Не. — Джеруша се намръщи. — Тя е безперспективна и обидна… — Тя пое дълбоко дъх.

— Не се ли оплака? В края на краищата ти си командир на полицията… — Той също се намръщи.

Сега беше неин ред да се засмее.

— За тях съм само една шега. — Тя поклати глава. — Или трябва да отида, където съм назначена, или да подам оставка.

— Тогава напусни.

— По дяволите, това е единственото, което мога да чуя от един мъж! Откажи се… откажи се… няма да можеш да се справиш! Да, но аз мога! Очаквах повече от теб, но трябваше да си го зная…

— Джеруша — извика той, като поклати глава, — в името на боговете! Не ме превръщай в неодушевен предмет.

— Тогава не се отнасяй по такъв начин с мен.

— Не искам да гледам как ти сама се наказваш! — Той притеснено размахваше големите си ръце.

— Тогава какво друго бих могла да върша? През целия си живот съм искала да свърша нещо… нещо, което си заслужава, нещо важно. Полицейската работа ми даде това. Може би не не беше всичко онова, което очаквах, че ще бъде… но кой може да ми даде всичко?

— Мислила ли си какво би могла да вършиш тук, което да си струва? — попита той, а думите му прозвучаха като сарказъм. Пъхна ръце в джобовете си.

— Вече си отговорих на този въпрос. — Тя се обърна. — След време може би ще ме преместят. И освен това, какво друго мога да върша? Нищо друго.

— Би могла да останеш тук — промърмори той една неопределена покана.

Тя поклати глава, като не посмя да погледне към него.

— И какво ще върша? Не съм създадена да бъда рибарска жена, Мироу. — Предложи ми нещо друго.

Но ако имаше друг отговор, той остана неизказан поради пристигането на двамата офицери, които тя бе повикала да дойдат. Те имаха в косите си конфети от Фестивала и малко измъчен израз на лицата си, но я поздравиха с нужното уважение.

Тя отговори на техния поздрав, после сложи в ред униформата и мислите си.

— Приведете се в приличен вид. Щом Мантагнийс пристигне заминаваме за церемонията на Промяната.

Те засияха при перспективата да заемат предни места на зрелището. Погледнаха крадешком към Тор Стархайкер, когато се отдалечаваха. Джеруша си спомни за нейното присъствие със закъсняло огорчение, но видя, че тя отново е заспала.

Мироу стоеше мрачен до нея с поглед, втренчен в пода.

— Ти ще присъстващ на… жертвоприношението? — Изглежда му беше трудно да възприеме това, което ставаше навън. — Смъртта на Зимната кралица.

Тя кимна, чувствайки се неудобно, въпреки че бе очаквала този момент толкова дълго. Смъртта на Зимната Кралица. Човешка жертва. Мои богове! И все пак Джеруша се чудеше защо публичната екзекуция на една жена, която заслужаваше това, трябва да изглежда по-ужасна от ежедневната смърт в мините, където беше назначена да отиде. Боговете знаеха, че едно общество, което може да извърши пълно преустройство само с две екзекуции, беше по-добро от много други.

— Това е последният ми официален акт като представител на Хийгемъни. Казано образно, ние връщаме на новата кралица ключовете на нейното кралство. — И наблюдаваме как Еъриенрод потъва, изпълнена със самосъжаление. Тя сведе нерешително очи. — Ще дойдеш ли, Мироу? Зная, че не е нещо, което ти желаеш да видиш… така че не ми е леко да те попитам.