Джоан Виндж - Снежната кралица

Когато изпи и върна купичката, тя видя да се приближават Летни хора, носещи въжета. Щяха да ги вържат здраво към каретата един за друг. Ужас стисна гърдите й, паника замъгли погледа й. О, богове, притъпете чувствата ми! Хеън вече се съпротивляваше, когато Летните хора го хванаха. Тя видя мускулите му да треперят и неговата слабост й даде сила. Стоеше съвършено неподвижна и покорна, когато Летните хора вързаха ръцете и краката й, притиснаха тялото й до Хеън и стегнаха въжето към каретата. Каретата имаше формата на тъпоноса лодка, но тя знаеше, че дъното под купищата кожи беше надупчено. Тя не можа да сдържи мускулите на ръцете си да не се напрегнат срещу въжетата, а тялото си да не се отдръпне от на Хеън. Маскираното му лице се обърна към нея, но тя не го погледна.

Лятната кралица застана пред тях. Обърна се към водата и каза последната молитва към Морето. Сега, всеки момент, тя щеше да даде знак. Еъриенрод почувства летаргия, подобна на сън, да пропълзява по крайниците, по гърба й, но умът й оставаше бистър. — Така ли ще действа? Сега поне тялото й беше станало твърде тежко, за да не може да я подведе, а да я дари с достойнство в смъртта, независимо дали тя я желаеше или не.

Но вместо да се отстрани, Лятната кралица отново се върна при нея.

— Ваше величество! — Настойчивостта на притъпения й глас я стресна. — Бихте ли… погледнали лицето на Лятната кралица, преди да умрете?

Еъриенрод я изгледа неразбиращо, почувства, че и Хеън също се взира. Според традицията новата кралица не трябваше да сваля маската си, докато старата не потъне в Морето. Но тази жена вече бе променила ритуала. Нима е толкова глупава? Или пък беше нещо друго?

— Да, ще видя твоето лице — отрони тя, изговаряйки с мъка думите през стиснатите си зъби.

Лятната кралица отиде близко до каретата, където тълпата не можеше ясно да я види. Тя сложи бавно ръце на маската, вдигна я от главата си.

Водопад от сребърна коса се разпиля. Еъриенрод се взря в лицето, което разкри маската. Кръгът от Летни хора, които заобикаляха каретата, също впери поглед. Тя чу стъписаните им гласове, когато всички видяха онова, което тя видя… нейното собствено лице!

— Муун! — едва-едва прошепна тя и това беше единствената слабост, която прояви. Тялото й остана съвършено спокойно, като че ли не се бе случило нищо необичайно, нищо забележително, невероятно и невъзможно. Не беше напразно. Това не беше напразно!

— О, богове! — промълви неясно Хеън. — Как? Как го направи, Еъриенрод?

Тя само се усмихна.

Муун тръсна косата си, посрещайки усмивката й с опрощение и пренебрежение.

— Промяната дойде… заради вас, въпреки вас, ваше величество. — Тя отново сложи маската на главата си.

Летните хора около каретата се отдръпнаха уплашено. — Кралицата! И двете са кралицата… — На гърлото на Муун ясно се виждаше татуировката на сибила. Те я сочеха с пръст втрещени.

Хеън успя с мъка да се изкикоти.

— Тайната е разкрита… най-после е разкрита. Тя е чуждестранец, тя е сибила, и те са такива.

— Какво? Какво, Хеън? — изсъска Еъриенрод, като се опитваше да обърне глава.

— Сибилите са навсякъде! Ти никога не си знаела, нали? Никога не си очаквала. И онези глупави тъпаци… — Той погледна към чуждоземците на естрадата. — И те нищо не подозират. — Задъха се.

Сибилите са навсякъде?… Истина ли е това? Не, не е справедливо, толкова много ли има да се учи! Тя затвори очи, неспособна да фокусира вътрешното си зрение. Но не беше напразно.

Хорът от ридание и ненавист започна да ги притиска така неумолимо, както самата Промяна, нетърпелива за жертва. Тя вече не се отвращаваше от допира на нейното тяло до тялото на Хеън, благодарна все пак, че има някой, който да сподели изпитанието с нея в този последен миг. Тя беше виждала толкова много гледки от небето, толкова много гледки от ада, за да може да избира между тях.

Обърна поглед за последен път, за да види Муун, застанала встрани, до каретата. Стори й се, че тялото й беше опънато и напрегнато, като че ли се канеше да произнесе незабравимо проклятие, такова, което не може никога да се върне. Защо това трябва да я наранява? Аз бих се радвала… Не можа да си спомни защо би се радвала и за какво. Успя да съживи ума си още веднъж, преди да каже последните си думи.

— Хора мои… — Думите й бяха почти заглушени от хилядите гласове. — Зимата си отиде! Покорявайте се на новата кралица… както се покорявахте на мен. Защото отсега тя е вашата кралица. — Еъриенрод отпусна глава и срещна очите на Муун. — Къде… е той?