Джоан Виндж - Снежната кралица

Муун почувства как настойчивостта на Палу Тийон нарасна и достигна по-високо, по-далече, по-дълбоко отвъд нещото, за което помоли.

— Ти искаш да кажеш… че искаш да останеш? На Тийумат? — Нейният шепот прозвуча глупаво и не по царски. Спаркс гледаше и не можеше да повярва.

Но Палу Тийон, зареяна в своя вътрешен свят, не виждаше и не чуваше.

— Ти си командир на Полицията… юмрук на Хийгемъни… Защо? — Муун поклати глава, сигурна, че Палу Тийон беше искрена.

— Това е времето на Промяната — отговори Палу Тийон просто.

— Не е достатъчно. — Спаркс се наведе над парапета. — Не, ако искаш да прекараш останалия си живот, като се бъркаш в нашия.

Палу Тийон потри лице.

— Какво би било достатъчно? Колко доказателства исках аз от теб, Даунтрейдър?

Той погледна настрана. Не отговори.

— За да ти кажа какво причини промяната у мен, ще ми трябва цял живот. Но повярвай ми, аз имам причини за това. — Тя отново се обърна към Муун, която й каза:

— Ти ще трябва да прекараш тук живота си, съжалявайки за това, ако промениш решението си. Сигурна ли си?

— Не. — Палу Тийон отново погледна към чуждоземците, които чакаха на техните трибуни, на светлинни години от света, към който тя протягаше ръце. — Да! Какво, по дяволите, ще загубя? Да. — Накрая тя се усмихна.

— Тогава остани! — Муун също се усмихна. Ако този свят те е променил, тогава той също ще може да се промени… ние ще можем да го променим… аз ще мога да го променя. — Всичко, което можеш да ми предложиш, ще ми бъде нужно, командир…

— Джеруша.

— Джеруша! — Муун протегна ръка. Палу Тийон я стисна по обичая на местните жители.

— Няма да сваля това — каза Палу Тийон, като посочи униформата си, — докато оттук не замине и последният кораб. След това аз ще приключа с Хийгемъни и ще бъда готова да принадлежа с цялото си сърце на бъдещето.

Муун кимна.

— А сега, с ваше разрешение, ще се оттегля, ваше величество. Докато имам куража да поправя старите си грешки с нови, аз ще кажа някои неща, които трябва да бъдат казани, на един човек, който не може да говори за себе си.

Муун кимна смутено, наблюдавайки как Джеруша прекоси празното пространство и се изгуби в редиците на чуждоземните.

Студен полумрак тегнеше над доковете и кея, където зората беше видяла как Промяната дойде в Карбънкъл. Муун вървеше със Спаркс, следвана от дискретна свита, между скърцащи и въздишащи кораби и неясните, отразяващи се гласове на техните уморени екипажи. Задръстването от кораби на Зимни и Летни хора, които бяха заели всяко свободно място върху водната повърхност, вече бе намаляло, след като всички гости бяха започнали своето следфестивално напускане на града.

Летните щяха да се върнат не след дълго. За тях Промяната беше сигнал за заминаване на север, за да заемат районите на Зимните хора. Скоро Тийумат щеше да приближи Черната порта и слънчевата активност на Близнаците щеше да се засили.

Зимните хора трябваше да споделят с Летните преселението по островите из огромните простори на океана, които досега бяха само техни, както и да споделят едно ново, несигурно съществувание без чуждоземна поддръжка.

И по средата на този цикличен хаос по някакъв начин Муун трябваше да сложи нов ред. „Някога си мислех, че след като отида в Карбънкъл, всичките ми проблеми ще свършат. Всъщност те едва сега започват“ — мислеше си тя. Дори тук, докато се разхождаха със Спаркс, успокоени от присъствието на морето, тя почувства товара на бъдещето да тегне върху плещите й. Тя се подпря върху посивелия от времето парапет, като гледаше надолу към студената, зелено-черна вода. Спаркс се подпря до нея мълчалив, какъвто беше през целия ден.

— Сега ти получи подкрепа. И още ще получиш. — В гласа му се промъкнаха сърдити нотки и той леко се отдалечи от нея. Всички хора, от които тя щеше да зависи, знаеха какъв е бил. И дори, ако вече не го мразеха, винаги щяха да му го напомнят, докато той сам се намрази. — Никой не управлява съвсем сам… дори и Еъриенрод.

— Аз не съм Еъриенрод! — Тя спря, давайки си сметка, че не е искала да каже това, но беше много късно. — Аз мислех, че ти…

— Аз не мислех.

— Зная. — Но знаеше, че част от него винаги ще вижда Еъриенрод, всеки път щом я погледнеше.

Нещо разкъса и прониза водната повърхност под тях. До тях достигна тихо шептене. Муун погледна надолу и видя една глава да се издига и вперва погледа си в нея. Тя почувства как дъхът й спря. Чу неволния протест на Спаркс…

— Не!