Джоан Виндж - Снежната кралица

Той бавно кимна.

— И може би за това хората желаят да повярват в Муун. Защото за нея нещата имат значение. И когато тя се докосва до тях, знаят, че самите те имат значение. — Той отпусна ръце пред себе си, погледна белезите, които още не бяха напълно заздравели.

— Ти също можеш да останеш, Б.З.

Той поклати глава и отпусна надолу ръце.

— Имаше време… но не сега. Моят живот се промени. Аз вече не принадлежа на този свят. Не! — и той въздъхна. — Има два свята, които съвсем не очаквам отново да видя. Този и моят.

— Няма ли да се качиш на борда, за да предадеш последния си доклад?

Тя поклати глава и почувства сърцето си неочаквано притиснато от мекушавата ръка на раздвоението.

— Не. Не мога да издържа това. Ако сега стъпя на последния кораб, не съм сигурна, че ще мога отново да го напусна. — Тя му подаде дистанционното управление на компютъра. — Ти можеш да сториш това вместо мен, инспектор Гъндалийну. И вземи това — Джеруша се пресегна до яката си и свали отличителните си знаци на командир. Подаде му ги. — Гледай да не ги изгубиш. Един ден ще ти потрябват.

— Благодаря ти, командир. — Луничавото му лице се изчерви, тя се усмихна. Той стисна парчетата метал като рядко богатство. — Надявам се да ги нося със същата чест, с която ги носи ти. — Той вдигна ръка в кареумовски поздрав. Джеруша притисна ръката си към неговата за сбогом.

— Довиждане, Б.З. Боговете да те закрилят, където и да си.

— И теб също, Джеруша. Нека твоите пра-правнуци тачат паметта ти.

Тя погледна към далечните, притъмнени прозорци, където чакаше Енгенит. Скришом се усмихна. Джеруша се чудеше какво биха й казали тези праправнуци в деня на тяхното завръщане.

Гъндалийну се надигна с мъка и поздрави според устава. Джеруша му отговори — последният уставен поздрав в нейната кариера, сбогуване с един живот и с една галактика.

— Не забравяй да изгасиш лампите. — Той тръгна към другите чакащи полицаи, които задържаха асансьора заради него. Джеруша обърна гръб и тръгна колкото може по-бързо към най-близкия изход на звездното летище.

Когато влезе в празната зала, тя намери Енгенит да я чака на входа. Отиде при него до армираното стъкло, погледна надолу към неподвижната маса на самотния дискообразен кораб, останал сам сред огромното звездно летище, така както оставаха самотни и те двамата.

— Готови ли сте, гражданино Палу Тийон? — Гласът на капитана се обърна към нея директно.

— Да. Да, готова съм. — Гражданин. Някакво неясно разочарование се породи у нея. — Всичко е готово, капитан.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш тук?

Мироу я погледна напрегнато.

Тя пое дълбоко дъх, кимна и отговори:

— Да, сигурна съм, капитан. Благодаря за грижата.

Животът и шумът продължиха да бучат и пукат в другия край на звездното летище още няколко секунди. После радиотелефонът замлъкна. Тя остана съвсем неподвижна един много дълъг миг, преди да свали от главата си слушалките.

Под тях холограмните светлини на старта пробягнаха по корпуса на кораба. Джеруша гледаше втренчено, докато я заболяха очите.

— Виж. Издигат се.

Енергийните решетки на изтласквачите на звездното летище се включиха към захранването и корабът започна да се издига. Той се издигаше все по-високо и по-високо към защитния купол на звездното летище, който се отвори като цвете над дълбоката, кървавочервена повърхност на звездната нощ. Корабът премина през него и се присъедини към колония от кораби, която чакаше на орбита. След няколко мига техните ядрени двигатели щяха да ги отведат до Черната порта, щяха да преминат през нея и никога повече през нейния живот нямаше да се върнат отново на този свят.

Далеч нагоре куполът отново се затвори и скри звездите.

Джеруша погледна към светещата енергийна решетка, надолу под себе си. Беше останала сама в тази тъмна, празна зала като захвърлена мебел.

О-о, богове мои… Тя сложи ръце на лицето си и се олюля.

— Джеруша! — Мироу я успокои колебливо. — Аз ти обещах, ти няма да съжаляваш.

Тя кимна и стисна устни.

— Добре съм. Или по-точно, ще бъда. — Тя пусна ръка надолу, опипа ръба на якето си. Усмихна се неуверено. Той също й се усмихна.

— Ти принадлежиш на Тийумат. Знаех го още щом те видях. Но трябваше да чакам, докато и ти го научиш… Мислех, че никога няма да го разбереш. — Изведнъж той се смути.

— Защо не ми помогна да го разбера? — Гласът й беше остър, почти гневен.

— Опитах се! Боговете са ми свидетели, че се опитах. — Той поклати глава. — Но се страхувах да не ме отхвърлиш.