Джоан Виндж - Снежната кралица

Спаркс се смути и отмести поглед навън, към водната повърхност. Лицето на Муун при раздялата изплува някъде в далечината. Той дочу нейния глас в крясъка на морските птици. Любовта със сибила се наказва със смърт. Студена болка прониза гърдите му като с леден меч. Той затвори очи, потрепери. Гласът и видението бяха изчезнали.

— Зная къде отивам.

Търговецът вдигна безучастно рамене и се отдалечи.

Корабът се приближаваше до плаващия кей. Спаркс, застанал изправен на палубата, приличаше на кънкьор, носещ се по спокойната, тъмна вода. Корабът приличаше на джудже сред съседните по-високи, по-дълги и по големи кораби, които също се губеха сред простора на този огромен кей, разпрострял се като плуващ килим. Но всичко това изглеждаше незначително пред самия Карбънкъл, издигащ се като огромен звяр. Пилони с ширината на къща се издигаха от морето като причудлива гора, закътала в себе си търбуха на града, украсен с гирлянди от вериги, скрипци и други непонятни принадлежности. Миризмата на море се смесваше с други, по-странни и по-малко приятни миризми. Долната, подземна страна на града излъчваше нещо, което не можеше да се оприличи на нищо познато. Широк път водеше от плаващите докове на изкуственото пристанище към търбуха на града, който изведнъж му заприлича на зейнала паст на огромен звяр, канещ се да утоли ненаситния си глад.

— Гледай да си в по-долните нива, момче. — Търговецът трябваше да крещи, за да бъде чут сред стотиците други, крещящи също толкова силно, сред тракането, пъшкането и тътрузеното, които резонираха в странния подземен свят, затворен между сушата и морето. — Потърси къщата на Гадерфи на улица „Периуинкъл“. Тя ще ти даде стая под наем.

Спаркс кимна разсеяно и махна с ръка.

— Благодаря. — Той метна торбата с нещата си през рамо и потрепери от студения повей, дошъл откъм морето.

— Ще бъдем отново тук след четири дни. Ако промениш намерението си, ще можем да те вземем!

Спаркс поклати глава. Той се обърна и тръгна напред, а след малко започна да се изкачва. Търговецът го следваше с поглед, докато градът не го погълна.

— Хей, ти, пази се! Кьорав ли си!

Спаркс се хвърли настрани, когато видя фургона пред себе си, който в следващия миг щеше да го прегази, после се понадигна и погледна пътя. Високо горе, в малко прозорче, той видя лице, твърде малко, за да принадлежи на силния предупредителен глас, с очи, които дори не се обърнаха, за да видят дали бе успял да се отмести. Изправи се, като си мислеше: Вярно е… всичко е вярно! Изведнъж радостта му се помрачи.

Изплашен от обхваналите го мисли, той отново тръгна напред по главната улица — една дълга спирала. Сега вече се движеше само по края. Улицата, сякаш безкрайна, бавно се издигаше нагоре, плавно извиваше, провираше се през каньони от стени на зеещи складове и магазини, жилищни постройки, гъмжащи от хора, парапети. Не се виждаше никакво небе, само долната страна на следващата спирала, светеща с някаква фосфоресцираща светлина. От двете страни на този булевард започваха малки улички като крачета на стоножка, движеща се на дневна светлина — под истинското небе на света, който той познаваше, помръкнало и недостижимо в краищата на уличките, скрити зад защитните стени.

Той тръгна покрай наредени стоки и купчини от отпадъци, покрай празни складове и тълпи от хора с безизразни лица, като се опитваше да наложи на лицето си също маска на безизразност. Между тези хора имаше рибари, облечени досущ като него; други, с дрехи, съответстващи на професията им, която той не можеше да си представи. И навсякъде се виждаха получовешки, безполови същества, които извършваха някаква работа с безсмислена прецизност, недостижима за никое човешко същество. Той се приближи плахо до едно от тях и го попита глупаво:

— Как вършиш това? — Съществото продължи да зарежда кафези, без да го удостои с отговор.

Започна да се чувства така, сякаш вървеше вечно по този булевард, сякаш се въртеше в кръг. Всяка една уличка беше също като другите: изпълнена със същия шум, тълпи и миризми, които изпълниха всичките му сетива. Импровизирани постройки, стари, груби и грозни, задръстваха празните места в този град кошер, а срещу тях се издигаха солидни, далеч по-стари сгради, вечни като самото море. Тук всичко се повтаряше и умножаваше, докато всяко впечатление се превърнеше в досада. Смазващата маса на града натискаше крехкия таван над главата му. Катакомбите на стените го затваряха, притискаха, докато… Помощ! Той се препъна в неестествено топлата стена на постройката и падна, потъна в гнездо от изхвърлен амбалаж и затвори очи.