Джоан Виндж - Снежната кралица

Муун се обърна настрана, стиснала ръкава на парката си, сякаш искаше нещо да удуши Ти не можеш да ми направиш това! Тя отиде до края на кея, погледна над парапета надолу, към отвесната, обрасла с водорасли стена на кея, а после към кораба на търговеца, който се полюшваше търпеливо. Тя пое дълбоко дъх, вдъхвайки влажния, солен, изпълнен с миризми на водорасли и риба въздух… долавяйки ромола на гласове, скърцане и плискане и шепота на вечното море. Така че тя не можа да чуе…

Идва Краят на твоя свят!

— Довиждане, бабо. — Гласът му затихна от една прегръдка.

Изведнъж над всичко онова, което видя и чу, което й беше страшно познато, сякаш падна някаква пелена на отчужденост, сякаш го виждаше за първи път… знаеше, че това не беше така и че се беше променило само нейното възприятие. Две солени сълзи потекоха по бузите й и полетяха, за да се слеят трийсет фута по-долу със солената вода на морето. Тя го чу да минава зад гърба й по посока на трапа, без нито за секунда да забави своя ход.

— Спаркс! — Тя се обърна и застана на пътя му. — Без нито една дума…

Спаркс леко я отстрани, сякаш се страхуваше да се допре до нея.

— Всичко е наред. — Тя вдигна глава и като вложи известна гордост в гласа си, сякаш наистина се гордееше с това, каза:

— Аз все още не съм сибила.

— Не си. Зная това. И не защото… — Той млъкна и килна плетената си шапка назад.

— Но нали затова заминаваш. — Тя не можеше да си отговори дали това беше мнение или обвинение.

— Аха. — Изведнъж той сведе поглед. — Предполагам, че затова.

— Спаркс…

— Но само отчасти! — Той изправи глава. — Знаеш, че това е вярно, че винаги ме е привличало, Муун. — Той обърна поглед на север, към Карбънкъл, в посоката, от която идваше вятърът. — Трябва да разбера какво ми липсва.

— А може би кой? — Тя прехапа език.

Той вдигна безразлично рамене.

— Може би.

Тя поклати отчаяно глава.

— След като се върнах от моето избиране… няма да бъде различно, ние можем да бъдем заедно! — Аз мога да имам и двете, аз мога… — Всичко може отново да бъде така, както е било винаги. Както винаги сме желали да бъде…

— Хей, момче. — Гласът дойде отдолу, а ехото от вълноломната стена го повтори многократно. — Идваш ли? Приливът няма да ни чака цял ден!

— Една минутка! — Спаркс се намръщи. — Не, не може Муун. Ти добре знаеш това. „Смърт за любов със сибила…“ — Гласът му затихна.

— Това е просто суеверие! — Очите им се срещнаха. В този момент тя знаеше, че той споделя нейното разбиране на истината. Както винаги беше знаел и споделял: нещата никога няма да бъдат същите.

— Ти ще се промениш по начин, по който аз сега не бих могъл да се променя. — Пръстите му, стиснали парапета, побеляха от напрежение. — Аз не мога да остана тук, да остана такъв, какъвто съм сега. Аз също трябва да се променя. Аз трябва да израсна и науча… Трябва да разбера кой всъщност съм аз. През цялото време си мислех, че зная. Мислех, че ако стана сибила, ще мога да намеря отговор на всичките си въпроси. — Очите му се замъглиха от онова вълнение, което тя бе видяла за първи път, когато се върна при него там, в тайната пещера на Острова на Избирането. Беше нещо ново, нещо, за което й завиждаше, което я обвиняваше, което я отделяше от него.

— Тогава върви, ако наистина това е причината за твоето заминаване. — Тя се раздразни от тъмнината, изплаши се да се оттегли. — Но не го прави само от лошо чувство, защото си наранен или защото желаеш да ме нараниш. — Куражът й я напусна. — И недей да мислиш, че искам да ти преча, Спарки…

Той вдигна ръце, но когато тя протегна ръце към него, отново ги отпусна. Спаркс се обърна, клатейки глава без прошка или разбиране, дори без тъга. Той отиде към трапа и се спусна по нето.

Муун усети как баба й се приближи до нея и гледаше как Спаркс се изкачи на палубата на кораба и влезе в каютата, оттам премина на широката платформа, която съединяваше двата корпуса на кораба, и макар че продължаваха да стоят и гледат, той не се показа отново на палубата. Матросите прибраха въжетата, спуснаха платната от мачтите и попътният вятър ги изду.

С развиделяването мъглата започна да се вдига. Сега Муун виждаше канала, който водеше в открито море. Тя наблюдаваше как търговският катамаран става все по-малък, чу как заработиха неговите двигатели веднага щом напусна доковете на Летните хора. Най-после той достигна изхода на канала и се сля със стената от мъгла, изчезна изведнъж като призрак. Муун потърка очи, а после и лицето си и видя, че ръцете й са мокри от сълзи. Подобно на сомнамбул тя се обърна и погледна баба си, която стоеше до нея, дребна и прегърбена от тъга. Тя отмести поглед и видя рибарски мрежи и лебедки 10 10 Лебедка — машина или ръчно приспособление за подемане и за преместване на товари. по продължение на дока; видя стария, порутен от морето склад в началото на стръмната селска уличка. Някъде по-нататък беше тяхната къщичка… а малката им лодка лежеше на морския бряг и очакваше да я отведе от всичко онова, което й бе останало на този свят.