Джоан Виндж - Снежната кралица

„Кой е Старбък?“ Той отправи този риторичен въпрос към покритото с амалгама шише в шкафа до леглото, засмя се и напълни чашата си с местно вино. (О, богове! Какви неща използваха хората от това изостанало общество, за да се развеселят. Едва не го изплю. И нещата, които човек свиква да използва…) Дори и сега той използваше част от своето време не като Старбък, а като добрия стар Хеън в пиене и общуване със случайни чуждоземци, изследвайки различните райони на Лабиринта. И доста често те се обръщаха към него, поглеждаха го със замъглените си очи и му поставяха същия въпрос: Кой е Старбък?

Той би могъл да им каже, че Старбък е предател, чуждоземен съветник на кралицата на този свят, който се грижи за нейните интереси и работи против интересите на Хийгемъни. Би могъл да им каже, че Старбък е ловецът, който събира своите извънземни хрътки и по заповед на кралицата повежда глутницата на лов за нимфи. Би могъл да им каже, че Старбък е любовник на кралицата и ще бъде такъв, докато някой по-бърз, по-хитър от него не го измести и не стане новият Старбък — защото кралицата беше по традиция въплъщение на Морето-Майка; тя имаше много любовници, така както морето имаше много острови. И всички тези неща щяха да са верни, както и още много други. Той би могъл даже да им каже, че той беше онзи, който събира за кралицата сведенията, които тя използва, за да поддържа твърдата си позиция при преговорите с тях — и те щяха да се смеят на това, както би се смял и той самият.

Защото Старбък би могъл да бъде всяко едно от тези неща, така както би могъл и да не бъде. Той просто трябваше да бъде един чуждоземец. И той просто трябваше да бъде най-добрият. Анонимността на Старбък беше гарантирана от ритуала и от закона. Той беше над всяка власт, над всяко възмездие с изключение на това на кралицата.

Старбък се обърна и погледна през чашата към неподходящото облекло, провесено на закачалката пред огледалната стена до огледалната врата. Добре обмисленото съчетание от черна коприна и кожа на официалните му дворцови одежди и традиционният шлем с качулка, прикриващи неговата истинска личност, правеха от Хеън копие на дузина други безмилостни и властолюбиви предшественици. Шлемът, със стоманени шипове с формата на еленови рога — древен символ на арогантната мощ, беше мечтата на всеки мъж, или поне така смяташе той, когато го постави за първи път върху главата си. Едва по-късно разбра, че той принадлежи на една жена, на която принадлежи и истинската власт — а също и самият той.

Старбък седна върху отметнатите завивки на дългото легло. Наблюдаваше как безбройните отражения на собствената му физиономия в огледалните стени безсмислено гримасничат срещу него. Виждаш ли какъв живот те очаква? Той се намръщи, отпъди образа, прекара ръка по гъстата си черна къдрава коса. Вече повече от десет години беше Старбък и бе решил да продължава да бъде такъв… до Промяната. Той имаше власт и се радваше на нея без значение каква беше целта на тази власт или какъв бе нейният източник.

Нима наистина нямаше значение? Старбък погледна силните си ръце, неговото все още здраво и младо тяло, благодарение на привилегията, която Имаше като Старбък, Но избиването на нимфи… Не, избиването въобще не трябваше да го смущава. Важна беше тя — Еъриенрод. Всичките неща, които имаха значение за него, бяха нейни — красота, богатство, абсолютна власт… вечна младост. За първи път я бе видял на аудиенция в двореца. Отстрани до нея стоеше предишният Старбък. Тогава бе разбрал, че е готов на всичко, ако трябва дори и да убие, за да я притежава, да бъде притежаван от нея. Той си бе представил как тялото й се гърчи под него, бе си представял сватбения воал на нейните коси, кървавочервения рубин на нейната уста… олицетворение на власт, привилегия и страст.

И когато вратата се отвори и видението се превърна в реалност, той несъзнателно стана от леглото и падна на колене пред нея, без да се чувства неудобно.

„… Времето на Промяната настъпва! Лятната звезда осветява пътя на нашето спасение…“

Муун стоеше на дока, забулена от полумрака на зазоряването. Обгърнала с ръце тялото си, тя потрепери от студа, вятъра, ледената мъгла и мъката. Дъхът, задържан в гърдите й, докато почувства болка, излезе като бял облак от устата й и се разсея в синия полъх на морето като дух, като душа, напускаща безжизнено тяло. Няма да заплача. Тя избърса бузата си.

— Трябва да се приготвим за Края и за новото Начало!