Джоан Виндж - Снежната кралица

Тя се обърна и се загледа в обвития с мъгла тунел на кея, където се виждаше гърбът на отминаващата й баба, когато викът на ненормалния старик се разби в нея като вълна в пясъчен замък. О, млъкни, дърто плашило…, промърмори тя, а гласът й потрепери от безпомощен гняв, от който й се искаше да заскимти. Баба й се обърна, погледна я и на старческото й лице се изписа съчувствие. Муун отмести поглед, засрамена от собственото си възмущение. Една сибила не казва такива неща; сибилата е мъдра, силна и състрадателна. Тя свъси вежди. Но аз все още не съм сибила.

— Ние трябва да изгоним дяволите между нас — ние трябва да изхвърлим техните идоли в морето. Дафт Нейми вдигна ръце нагоре, разтърси юмруци към забуленото в облаци море. Тя видя как оръфаните ръкави на замърсената му мантия се завърнаха назад. Около него кучетата лаеха и виеха, но стояха на безопасно разстояние. Той наричаше себе си „Пророк на Лятото“ и обикаляше от остров на остров, проповядваше словото на богинята такова, каквото го бе чул, изопачено от ехото на божествена лудост. Когато беше малко дете, тя се страхуваше от него, докато майка й не й каза, че не трябва да се страхува; и му се присмиваше, докато баба й не й каза да не прави това; и се смущаваше от него, докато един ден тя разбра, че трябва да го понася. Но днес нейното търпение не беше подчинено на всички тези съображения… Но аз все още не съм сибила!

Бе чувала да казват, че Дафт Нейми бил по рождение Зимен човек. Бе чувала, че някога той бил неверник любител на техниката… че нарушил природния закон, като пролял кръвта на една сибила. Че богинята го наказала, като му отнела разума. Че по този начин той изкупвал своето опрощение. Трилиственикът, носен от сибилите, беше предупреждение срещу оскверняване, срещу навлизане в свещена зона. Говори се, че убийството на сибила се наказва със смърт, че любовта със сибила се наказва със смърт, че да бъдеш сибила означава смърт… и се има предвид смърт в живота. Смърт за убийство на сибила…

Това е грешник, който се кланя на фалшиви богове! Вижте го! Съсухрените ръце на Дафт Нейми се извиха обвиняващо.

Главата на Спаркс се показа в края на кея и започна да се изкачва по спуснатия трап 9 9 Трап — стълба на кораб. . Когато погледът му се спря на старика, а после и върху нея, лицето му изразяваше омраза и решителност. Смърт за любов със сибила…

Муун поклати глава в отговор на едно друго неизречено обвинение. Но очите му отново се отместиха от нея и се насочиха към баба й — с това той й показа всичко онова, което бе обичала и което щеше да изгуби. Най-после тя разбра какво имаха предвид, когато казваха, че да бъдеш сибила, означава смърт.

„Но аз все още не съм сибила“. Думите останаха неизказани.

Някой отдолу извика Спаркс. Той се обърна и отговори нещо, преди да се обърне към тях — висок, бледен, решен. Приливът се оттегляше. Водата в залива лежеше далеч под кея. Единственото, което тя можеше да види оттук на кораба на Зимния търговец, който щеше да го отведе, беше върхът на мачтата, приличаща на показалец.

— Да, мисля, че това е всичко. Нещата ми се на борда. Корабът е готов да отплува. — Той погледна в краката си и пристъпи неуверено. Говореше само на баба си: — Предполагам… предполагам, че трябва да се сбогуваме.

Подготви се за Края!

— Спаркс… — Бабата протегна ръка, погали го по бузата. — Сега ли трябва да заминеш? Почакай поне докато се върне от море леля Леларк.

— Не мога. — Той тръсна глава. — Не мога. Сега трябва да замина. Искам да кажа завинаги… — Сякаш се страхуваше, че ако почака до утре, ще може твърде лесно да се раздели завинаги.

— О, мое любимо дете… мои любими деца. — Бабата протегна смутено и другата си ръка и прегърна и двамата, така както бе правила откакто се помни. — Какво ще правя без вас? Вие бяхте единствената ми утеха, откакто почина вашият дядо… Трябва ли сега да изгубя и вас, да изгубя наведнъж и двамата? Зная, че Муун трябва да замине, но…

Разкай се, грешнико!

Муун по-скоро почувства, отколкото видя как Спаркс стисна зъби когато вдигна глава и видя Дафт Нейми.

— Нейната съдба изисква целия й живот, както и моя, бабо. Аз просто не знаех, че те ще ни отведат по различни пътища. — Ръката му стисна чуждоземния медал, сякаш даваше обет. Той се отдели от тях.

— Но в Карбънкъл! — каза бабата. Думите й прозвучаха повече като клетва, отколкото като протест. Тя поклати глава.

— Това е просто един град. — Той се усмихна, после сложи ръка върху завитото в шал старческо рамо. — Майка ми е ходила там, а после се е върнала с мен. Кой знае с какво ще се върна аз. Или с кого.