Джоан Виндж - Снежната кралица

— На какво да заложа?

— На бладуърт, разбира се! Само глупак може да заложи на старл срещу бладуърт. Хайде, колко можеш да заложиш? — Очите й излъчваха някакво електричество, някаква хазартна тръпка, която се чувстваше наоколо подобно на приливна вълна.

— Тогава много хора са глупаци. — Човекът с пелерината сви устни и разтърси жетоните, които държеше.

Тор издаде неприличен звук. Тълпата зад нея измърмори възмутено, а ехото от звука отлетя в пукнатините и в сенките. Всички в стаята чакаха напрегнато. Спаркс видя две същества — едното човек, а другото не. Те пристъпиха в празното пространство с по една продълговата кутия. Кожата на извънземното лъщеше като намазана с масло, а пръстите на ръцете му представляваха дълги пипала.

— Те ще започнат ли да… — Спаркс млъкна занемял.

— Те? О-о, богове, не! Това са само носачите. Хайде, не се мотай, залагай! — Тор го задърпа за ръка.

Той зарови в торбата с нещата, извади две монети и ги подаде.

— Е, заповядай… хм, двайсет.

— Двайсет! Само толкова ли имаш? — Тор погледна тъжно.

— Само толкова залагам.

Съсухреният човек взе неговите монети без коментар и отиде сред тълпата.

— Ей, това да не е незаконно или нещо такова? — попита Спаркс разколебан.

— Разбира се, че е… Разчисти ни път сред тези аристократи, Полакс. Ние искаме място на първия ред за последния от големите прахосници тук.

— Както кажеш, Тор — Полакс тръгна напред с недвусмислено намерение. Спаркс чу ругатни и викове от болка да съпровождат неговото движение сред тълпата.

— Но ти не се безпокой, Летни човече, този спорт, макар и нелегален, не се наказва със смърт. — Тор го задърпа. Спаркс се намираше вече някъде към средата на кръга. — Само дето се използват забранени зверове.

— О-о! Извинявай — промърмори той, когато настъпи една обсипана със скъпоценни камъни ръка. Приблизително половината от присъстващите бяха работници или моряци, но другата половина блестеше със скъпоценни камъни, а някои от тях имаха кожа с цвят на земя или коса като облаци. Той се чудеше дали нарочно се бяха боядисали така. Тор го избута до самия ринг. Той седна и кръстоса дългите си крака. Застанал до него, Полакс се подпря на спомагателния си крак. Долитащите отзад викове: „Хей, ти там отпред, наведи се!“ останаха без последствие. Тор извади шишето и отпи, после го подаде на Спаркс с думите:

— Довърши го.

Променящият се аромат на пушека около него вече бе започнал да плете в главата му пашкул, който го отделяше от самия него и от всички останали. Той надигна безразсъдно шишето: беше доста пълно. Почувства болка в устата и се разкашля.

Тор го потупа по коляното.

— Това дава настроение, нали?

Той се усмихна.

— И така, без нищо ли? — попита той дрезгаво.

Тя отмести ръката му.

— По-късно.

Като преглъщаше, Спаркс се обърна с гръб към нея, за да погледне над ниската преграда. От движението главата му се завъртя, сякаш падна от гребена на висока вълна. Потенциалната енергия на мястото забуча в ушите му. Заедно с тълпата той също пое дълбоко дъх, когато носачите отвориха сандъците и отскочиха встрани.

Ако извънземното на арената с камшикообразни пръсти беше го стреснало (макар че вече нищо не можеше да го изненада), сега то изглеждаше като детска шега. От контейнера пред него се изсипа куп от пипала — опипващи, хлъзгащи се надолу, влачещи след себе си отпуснато торбесто тяло, изпъстрено, насинено като от контузия.

— Бладуъртът — прошепна Тор. Спаркс не виждаше никаква глава, освен ако глава и тяло не бяха едно цяло Между пипалата му се виждаха подрязани щипци. Той чу как те изщракаха сред надвисналата тишина. Рязко движение в другия край на арената привлече вниманието му.

— Старлът — прошепна отново Тор и посочи с глава към един черен призрак върху черен фон: пъргаво животно с пъстра козина, голямо колкото ръката му. Той видя оголения му бивник и чу дълбоко гърлено ръмжене. Сега цялата светлина и всички очи бяха насочени към арената Старлът заобиколи бладуърта, забравил за тълпата и продължаващ глухо да ръмжи. Бладуъртът замахна с пипалата си, но не се чу никакъв звук — дори когато старлът го докопа и отпра парче кожа от неговото тежко и отпуснато тяло. Само размаха като обезумял пипалата си, хвана и обгърна тясната глава на старла.

— Отрова — извика Тор със задоволство. Старлът започна да пищи; писъкът му беше заглушен от ликуващия рев на тълпата.

Спаркс се наведе напред, напрегнат като струна, когато разбра, че вместо вик на протест, както бе очаквал, от устата му прозвуча ловен поздрав. Старлът се измъкна. Обезумял от болка, той удряше и дереше пипалата и мекото тяло на бладуърта. Бладуъртът се препъна, пипалата му отново изпуснаха целта… Ликуващ и изгубил своята непорочност, Спаркс наостри всичките си сетива, за да участва в този балет на смъртта.