Джоан Виндж - Снежната кралица

Не след дълго старлът лежеше на една страна и дишаше тежко, а бладуъртът го обгърна с изподраните си и разпокъсани пипала, за да го убие. Спаркс видя бялото в обезумелите очи на старла, устата му на бели и червени петна; чу сподавения му стон в настъпилата тишина, когато щипците намериха, гърлото му. Плисна кръв. Кръвта опръска мушамата и изпотеното лице на Спаркс.

Той отметна назад глава, потри лице, загледа ръката си, изцапана с прясна кръв. И изведнъж почувства, че не е необходимо да се обръща отново назад, не е необходимо да гледа как празният мехур се пълни и почервенява или как червенината просмуква през разкъсаните страни, докато бладуъртът смуче кръвта на своята жертва…: Изведнъж той почувства, че е изгубил гласа си и не може да участва нито в погребалния вопъл и ругатни, нито в радостните възгласи. Той обърна лице, но не можа да избяга от ликуващата лудост на тълпата.

— Тор. Аз…

Той се обърна и видя, че Тор си беше отишла, че Полакс си беше отишъл… и че заедно с тях бе изчезнала и торбата с нещата му.

— Казвам ти, синко, в града нямаме работа за Летен човек — ти не можеш да поправяш машини, не познаваш порядките в обществото, нямаш никакъв опит. — Пощенският служител погледна към Спаркс през прозорчето на миниатюрния офис така, сякаш имаше пред себе си недоразвито дете.

— Е, как бих могъл да натрупам опит, ако никой не желае да ме наеме? — повиши глас Спаркс, намръщен от поредния отказ.

— Добър въпрос. — Служителят гризеше нокътя си.

— Не е справедливо.

— Животът не е справедлив, синко. Ако искаш да работиш тук, трябва да смениш родовите си връзки.

— Как ли пък не — ще ги сменя.

— Тогава върни се там, откъдето си дошъл с вонящите си рибешки кожи, и престани да губиш времето на порядъчните хора! — Човекът зад него на опашката го избута настрани. Облечената в ръкавица ръка беше обкована с метал.

Спаркс се обърна и видя, че юмрукът на ръката в ръкавица беше два пъти по-голям от неговия. Той излезе от бюрото по труда, далеч от подигравателния смях. Навън новият ден заливаше със светлина малката уличка след една нощ без звезди. Тук в града, никога не ставаше тъмно. Нямаше как да скрие своя гняв или своето унижение, или злочестината от повръщането, което го бе прочистило от онова, което бе пил, видял, извършил. След това бе спал като труп върху купчина от кафези и бе сънувал, че Муун стои и го гледа, научила за всичко, със съжаление в очите с цвят на ахат… Съжаление! Спаркс натисна с ръка собствените си, изпълнени с болка очи, за да прогони образа.

Под дългия склон на улицата лежеше пристанището. Там малкият кораб на търговеца чакаше, за да го върне вкъщи. Стомахът му се свиваше от ярост и глад. За по-малко от ден той бе загубил всичко — вещи, идеали, себеуважение. Сега той можеше да се върне вкъщи, на островите, загубил своята мечта, и да прекара останалата част от живота си със съжалението на Муун. Или пък можеше да признае, че е научил един истински урок: че Карбънкъл го беше освободил от илюзиите, научил го е, че не притежава нищо, не представлява нищо… и че той беше единственият в този град, който обича. Дали това ще се промени или не беше в неговите ръце.

Неговите празни ръце… Той повдигна ръце, после ги пусна безпомощно и докосна чантичката, окачена на пояса му — единственото нещо, което Тор и Карбънкъл не му бяха отнели: неговата флейта. Извади я внимателно, допря я до устните си и както ходеше, започна да свири мелодиите от времето, което беше изгубил. И чудно! Те облекчиха загубата на всичко останало.

Спаркс тръгна безцелно нагоре по улицата, забравяйки за непрекъсващото движение, което продължаваше дори и през нощта. Минаващите го гледаха, сега, когато той беше забравил за тях. Той не ги забелязваше, докато накрая нещо не издрънка на паважа пред него. Спря се и погледна надолу. В краката му лежеше монета. Наведе се бавно, взе я и учудено започна да я върти между пръстите си.

— Знаете ли, ще изкарате повече, ако свирите в Лабиринта. Там хората са по-богати и дават повече… пък и повече уважават музикантите.

Спаркс стреснато вдигна глава. Видя, че пред него стои жена с тъмна, сплетена коса и лента през челото. Тълпата се раздвои и продължи да се движи от двете им страни. Имаше чувството, че стоят на остров. Жената беше на годините на леля му Леларк или няколко години по-възрастна. Бе облечена с дълга рокля от извехтяло кадифе и ленти от пера. Държеше бастун, чийто край светеше като запалена главня. Тя вдигна края на бастуна покрай тялото му чак до лицето. Усмихна се. Не гледаше към него. Около очите й имаше нещо мъртвешко, нещо липсващо, сякаш светлината в тях беше изгасена.