Лизелоте Велскопф-Хенрих: Харка — синът на вожда

Големия вълк им беше донесъл освен това и завивката и им бе оставил при раздялата малко от запаса месо, който беше могъл да отнесе.

Дори и докато лежаха на припек под слънцето, Матотаупа и Харка усещаха хладния полъх на местността, през която сега минаваха. Бяха далеч, много далеч от своята родина, разположена между голямата река Лаплата и Черните хълмове. Между тях и родината им обаче лежаха не само големите реки, прериите и горите, не само повелята на заклинателя. Те бяха прекарали едно лято и една зима сами, заети с други борби, други радости, други болки, различни от тези на обитателите на техния роден бивак. Като сън им се струваха сега майката, братът, сестрата, другарите, огънят в шатрата, съвместните игри, съвместните ловове и битки. Те бяха научили също така много повече за света на белите мъже, отколкото можеха да научат бойците край изворите на Лаплата и в планинските гори. Те бяха научили неща, които никой от другите не знаеше, бяха научили друг език, бяха се научили да пишат, да четат. И все пак на тях не им беше мястото при белите мъже, нито в техните градове, нито в техните ферми. Да яздят и да ловуват в безкрайната пустош, беше тяхното съществувание, откакто те се помнеха. Към това се стремяха те отново и към шатрите от бизонова кожа, и към спокойния и горд живот на свободните червени мъже.

Харка си спомни, че преди една година, по същото това време, той беше чакал през нощта баща си в гората, за да му разкрие една тайна. Оттогава насам се беше случило много нещо и самият той беше станал друг, не само по-голям с една година, а, както му се струваше, с много повече години, и той не беше вече дете, а момъкът Матотаупа. Той беше загубил много нещо. Единственото, което му беше останало и принадлежеше сега само нему и много по-силно, отколкото когато и да било други път, беше баща му.

И ако сега той яздеше заедно с Матотаупа към силното племе ситсикау, той не отиваше с някакви надежди, забулени в сини воали, не отиваше с надеждата, че заседналата дълбоко в сърцето му мъка да живее разделен от родната земя и родното племе ще изчезне по тези пътища. Той отиваше с ясното съзнание и чувства, насочени към възможното и към онова, което все пак можеше да си позволи един прокуден: да живее честно и храбро и да бъде уважаван от мъжете, които той ще може да уважава.

Матотаупа също беше размислял по време на часовете на почивка. Мислите му се въртяха около случилото се точно преди бягството им от цирка и сега той попита Харка:

— Какво има Червения Джим против теб?

— Защо? Задето стреля срещу мен и срещу коня ми ли?

— Може би е бил ядосан, защото е видял, че ние ще победим.

— Беше ядосан. Но не беше само това.

— Аз го накарах да се страхува от хвърлянето на секирата. Той не вярваше, че аз ще сполуча и се страхуваше. Това подхранваше още повече яда му.

— Може и така да е. Но вие двамата не можехте да са търпите още дълго преди това. Още от случката в Омаха или може би още от срещата ни в блокхауса.

— Така ли мислиш? Не беше честно от страна на Джим да остави Прелетната птица Жълтата брада да му плати бизоновите дрехи, които ни даде.

— Джим помисли за това, че ние имаме нужда от тях. А Прелетната птица даде сребърните монети за тях. Не беше ли правилно това.

— Освен това Червения Джим открадна парите от касата заедно с русата жена.

— Твърдокаменни Харка, Нощно око!

— Аз вярвам, че е било така.

— Харка! Джим е храбър мъж. Той не е разбойник. — Матотаупа изведнъж се беше разгорещил. — Той ме освободи от ласото, с което ме бяха овързали в блокхауса на беззъбия Бен!

Момчето не отвърна нищо повече. Индианците се възпитаваха строго да не отвръщат на по-възрастен човек. Ала Харка не мълчеше само защото беше възпитан да замълчи в такъв случай. Той чувствуваше, че баща му не желае да чуе лоша присъда за Джим. Бащата щеше да изпита болезнено огорчение, ако Харка кажеше лошо за един човек, за който Матотаупа искаше да знае, че е добър, защото, ако беше добър човек, Джим щеше и занапред да бъде гаранция за невинността на Матотаупа.

Тъй като Джим беше изчезнал от погледа на двамата дакота, и Матотаупа вече не заговори за него, може би той мислеше също така, че Харка мълчи, защото последните думи на бащата бързо го бяха убедили. Нима самият Харка не се беше възхищавал безгранично от белия мъж в бивака на Мечата орда? Нима Джим не беше станал действително спасителят на Матотаупа в блокхауса, а оттам и на Харка? Двамата индианци имаха намерение до вечерта да преминат още голямо разстояние и тъй като нямаха какво повече да си кажат или да вършат, те яхнаха конете. По време на бягството си заедно с Големия вълк особено през първите дни те бяха преминавали много дълги разстояния и затова вече стигнаха местата на тревната степ на север от Мисури. Вятърът бръснеше. По небето преминаваха сиви облаци. Скоро започна да пада дребен град, който оставаше по гривите на конете и в косите на ездачите. Когато се стъмни стегна мраз и започна една от мразовитите пролетни нощи на тази незащитена област. Двамата индианци спряха. Един малък поток, полузамръзнал, няколко храста, под които имаше още изсъхнали клони, всичко това леко защитено от едно малко възвишение срещу вятъра и града — подобно местенце беше най-доброто място за почивка, което можеше да се намери тук.