Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

— Как се наричат Топ и Хари всъщност? Към кое племе принадлежат?

— Откъде можем да разберем сега това!

— В такъв случай не може да се предполага нищо и за посоката на бягството им. Третият индианец беше един от онези дакота, които бяха нападнали фермата на моята майка в Минесота, застреляли майка ми и подпалили фермата.

— Ако той ни беше паднал в ръцете, ние щяхме да го убием, ала за жалост не можахме да го хванем, а ако той наистина е от Минесота, значи, без съмнение познава всички местенца, където би могъл да се скрие. Смит преглътна. Той бе очаквал малко по-съчувствен отговор, ала не искаше да покаже, че се е разчувствувал.

— Може би вождът на каубойската трупа знае по-вече нещо за Топ и Хари. Той е работил заедно с тях.

— Джим ли? — Инспекторът се усмихна. — Него ние го бяхме задържали!

Смит вдигна учудено вежди.

— Бяхме?

— Бяхме. Той пак ни избяга.

— Какво престъпление е извършил?

— Грабеж на каса. Една къдраворуса дама ни го предаде. Тя го ревнувала, може би не съвсем без основание, както вие сте могли да забележите като съсед на ложа номер шест. Дамата имала неблагоразумието да се приближи в района на цирка, за да изчака Джим след представлението, Ревността заслепява обикновено разума. Един от служителите в цирка познал в нейно лице касиерката, която беше избягала през есента в Омаха заедно с парите от касата. Ние я задържахме.

Тя предаде Джим като свой съучастник. Той инвестирал парите на цирка като кредит, изисквайки високи лихви, и после получил разрешително да им наложи запор. Тогава, подпомогнати от клоуна, ние се намесихме веднага след края на представлението. Ала за жалост този тип отново ни избяга по пътя въпреки белезниците. Предполагам, че се е скрил някъде сред Дивия Запад, както толкова много от нашите престъпници. Жалко. Разбира се, ние не искахме да попречим на представлението, инак ние можехме лесно да отмъкнем този пашкул, както го бяха оставили индианците насред пясъка на манежа, овързан с ласото!

— Благодаря ви, господин инспекторе. Вие ми съобщихте много повече, отколкото аз бих могъл да ви съобщя!

Когато след тази нощ слънцето изгря за трети път, бурята все още вилнееше над страната. Бащата на големите реки влачеше буйно водите си. Ледът най-после се беше разпукал, ала водите бяха все още жълти, все още се надигаха високо между бреговете, подхранвани от разтопяващия се сняг. Издигащата се над водата пара, мирисът на гората и полята, блещукането на росата и гласовете на първите птици се преливаха над безлюдната местност. По върхарите на дърветата все още шумолеше останалата от миналата есен изсъхнала шума, докато пъпките вече се разпукваха.

Скрити от всички селища, от всички следотърсачи и от всички кучета-разузнавачи, трима мъже седяха заедно под утринната зора. Конете им пасяха. Всеки от тях ядеше шепа месо.

След като се нахраниха, те се сбогуваха.

— Вие сте дакота! — каза Големия вълк на своите двама другари. — А ти, Матотаупа, ни съветва и води като вожд. Нашите мъже биха те поздравили с радост в своите нови шатри на север, ти знаеш това. Ала ти никога не си ни говорил откъде идваш и накъде те води пътят ти. Аз и днес няма да те попитам за това. Не искаш ли да продължиш пътя си заедно с мен? Трябва ли да се разделим?

— Аз чух думите, които ти ми каза, Голям вълк. Моят син Харка и аз никога няма да забравим теб и вашите бойци. Ала ние не бива да дойдем с вас. Вие сте дакота.

Големия вълк, който не можа да разбере този отговор, ала чувствуваше, че зад него се крие някаква мъчителна тайна, се сбогува мълчаливо и поведе коня си на север.

Скоро след това и Матотаупа и Харка яхнаха своите мустанги и потеглиха на северозапад, към своето неизвестно още бъдеще.

Трудно беше да се задържат кафявочервеникавият кон и сивият жребец. Сякаш плениичеството ги преследваше, така те летяха напред и през този трети ден, а ездачите им вдишваха дълбоко чистия въздух.

Дробовете и кръвта им вече се бяха освежили.

По обяд те отпочинаха малко, за да могат конете да се посъвземат. Големия вълк им беше описал добре пътя, те се намираха тъкмо на брега на едно от хилядите малки езера. Конете пиха вода.

Матотаупа и Харка се излегнаха върху завивката от бизонова кожа, която Харка бе взел при своето бягство от родната типи. Двамата индианци нямаха голямо имущество, не повече, отколкото бяха притежавали през последното представление на цирка: конете, оръжието, легините, мокасините, както и малката кесия, чието съдържание от златни и сребърни монети обаче твърде много беше намаляло.