Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

— Хайде, върви! …

Той се извърна с усилие в тесния тунел, после двамата се закатериха и залазиха един подир друг. Пътят изглеждаше дълъг, много дълъг. Най-после просветна някакъв зрак, който наистина идваше от дневната свет лина.

Мокрият до кости нададе радостен вик.

— Затваряй си устата, идиот такъв, в гората има дакота!

— Знам, о небеса, ще мълча!

— Не ме интересува дали ти е мило небето, ала ако не искаш веднага да се намериш в ада, мълчи!

Мокрият до кости се измъкна от отвора на пещерата, засенен от корени на дървета и клони. Хвърли се изнурен върху горската пръст. При това почувствува критичния поглед на другия и потрепера.

— Така, лежиш там, безпомощен като одран бизон!

Ще ми разкажеш ли най-после какво търсеше тук?

Очите на мокрия до кости човек се изпълниха със сълзи от страх и ярост.

— Злато — ала нищо не стана!

— Злато! И кой те изпрати да търсиш тук злато?

— О, носеше се такава мълва… пък и работата ми не вървеше добре.

— Каква работа?

— Търгувах с кожи и ракия.

— Да си беше продължил търговията, това е работа за глупаци като тебе! Къде си оставил всичките си зъби? А?

— В Минесота, сър, при дакота. Миналата година.

— Не съм ти никакъв сър, тъпако!

Мокрият до кости се окопити, седна и започна да разглежда другия, вече малко поуспокоен. Онзи беше млад човек, навярно не по-стар от двадесет и две или двадесет и три години, червеникаворус, с изсушено от вятъра, изпито, с едри кокали лице. В ъглите на устата му имаше злобна гънка. Мокрият до кости реши занапред да внимава много. След неуспялото приключение в пещерата не му се искаше сега пък да изгуби и живота си.

— То беше само мълва — поде наново той. — Неопределена като вятър, който не знае откъде идва и на къде отива, но трябва да е било някъде около Черните хълмове, дето казваха, че уж били намерили, но аз все пак не съм виждал никой, който да е бил намерил. Но по време на проклетото въстание на дакота миналата година те ми разрушиха дупката в Минесота и ми избиха всичките зъби — та затова дойдох да видя… ами да…

— Да видиш дали местните дакота не са по-миролюбиви? Мога да те уверя, че не са, скъпи мой! Те са сключили договор, че тукашните земи ще принадлежат само на тях за вечни времена. И когато ти, белият, се мернеш насам, те спокойно ще започнат да те измъчват и без никакво угризение на съвестта ще те опекат на шиш. А скаллът ти ще остане да се развява на някой прът.

— Нямам никакво намерение да им се мяркам пред очите.

— Имаш-намерение или не, ти вече едва не беше попаднал в лапите им. Къде си остави ботушите, а? — Ботушите?

— Не се прави на глупав! Не мога да понасям такова нещо, то само ме бави без нужда. Достатъчно ясно и нашироко си утъпкал мъховете долу в гората.

Мокрият до кости потрепери от страх.

— Оставил съм следа ли?

— Истинска слонска следа, скъпи мой. А после се вмъкна в дупката на пещерата, така ли?

— Да…

— И никого ли не срещна там? Освен мене накрая?

— Срещнах …

— Истинско щастие е, че си го признаваш! Е, какво се случи?

— И аз сам не зная — беше ужасно! Исках да се изкача нагоре по потока… а водата отново ме свлече надолу. В желанието си да се задържа, в мрака сграбих някакъв човек — да, да, ала той не искаше да тръгне с мен и ме ритна с крак, което никак не беше тържествено… и аз полетях заедно с водопада надолу.

— Аха … хм, хм… ха-ха-ха … не е лошо … и смешно. Всеки случай чуй от мен един добър съвет, драги мой: изчезвай оттук, и то с бързината на мустанг!

— Не знам дали все още имам кон.

— Ала аз знам, защото той е при мен. Ще го яхнеш и ще отлетиш, и ако още един-единствен път се мернеш из тия гори, от теб ще остане само труп! Ясно ли е? Тук е мой запазен периметър.

— Разбрах. Твой периметър.

— Аз съм по-хитър от теб, забелязваш ли тази подробност?

— Да.

— Значи, съобразявай се с това. Връщам ти коня — той е истинска кранта, която никак не ми трябва — и веднага тръгваш на път… Как ти е името?

— Бен.

— Да ти кажа ли една добра търговийка?

— Бен си пое дълбоко дъх и погледна другия благо-дарствено с крайчеца на окото.

— Кажи я.

— Смъкни се надолу до Ниобрара, отвори си там лавка. Това е местност с бъдеще. Аз ще ти набавя първата клиентела, за да стъпиш отново на крака. Трябва всякога да имаш за продан барут и куршуми, и ракия … тогава и ловците, и индианците, и кожите ще дойдат съвсем от само себе си.

— Но индианците…

— Ти си идиот, казах ти го вече! Ти нямаш право да се мушиш тук из техните прерии и гори, при положение, че те самите гладуват — ти поне не, — ала ако им продаваш барут и куршуми…