Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Момчето се спря насред път, разсъждавайки дали да се върне обратно в бащината шатра, или да потърси Четан, или да намери някой от Младите кучета. В същия миг бе му отнета възможността да реши каквото и да било, защото неочаквано Четан се изправи пред него.

— Какво стоиш тука като бизон, изгубил стадото си? — попита той момчето.

— Те се съвещават в шатрата на Хавандшита.

— Знаеш ли за какво?

— За откритите следи — отвърна Харка.

— И ти какво мислиш?

— Нашите съгледвачи са открили следи. Какво мога да мисля, аз по това, след като още не съм видял самите следи? Трябва най-напред да ги видя, пък след това да започна да разсъждавам.

— Хау. Да ти покажа ли следите?

— Да! — Цялото тяло на Харка се напъна като тетива на лък под ръката на опитен боец. Тогава ела. Четан побягна заедно с Харка към прерията. Шонка стоеше пред башината си осиротяла тапи и прослели двамата с поглед.

Четан и Харка нямаше нужда да тачат много. На около триста метра от бивака се издигаше един от плоските хълмове, с каквито беше покрита цялата прерия и на един от неговите склонове, в малка вдлъбнатинка между това и следващото възвишеше можеше да се види едва от следите, която Четан искаше да покаже на Харка. Четан чакаше да чуе какво ще каже момчето. Харка разглежда мястото дълго и внимателно. Знаеше, че го наблюдават изпитателно.

— Стръковете отново са се поизправили малко — каза най-после той, — но съвсем малко, тъй като повечето са изсъхнали и повехнали от вятъра. Тук в тревата е лежал човек и той е внимавал, защото почти не е оставил следа при лягането и при ставането си. Все пак на ставане навярно е направил по-рязко движение.

— Край стръкчето трева в пясъка е останала следа от пръсти. Следата е неясна, не е от боси крака, а от пръсти, обути в мокасини. Тази следа е прясна, очертанията и са ясни. Съгледвачът е станал в края на нощта. Той е бил червенокож. Може би е искал или е трябвало да се оттегли бързо. Вие не го ли видяхте?

— Не — отвърна Четан с потиснат, почти гузен, приглушен глас, — не сме видели нито него, нито другаря му. Възможно е дори да не са били само двама, а трима души, но ние не сме ги видели. Изглежда, те са се промъкнали покрай нас чак до лагера и когато намерихме една следа и забързахме назад, те също са се отдръпнали. Отново са минали покрай нас, без да ги видим, и аз вярвам, че и те не са ни видели. Възможно е обаче някой от тях да е видял нашите следи, така, както ние видяхме техните, и ние просто сме минали едни край други.

— Това наистина е смешно и не ви прави много чест! Значи, ние не знаем от кое племе са непознатите червенокожи?

— Не, не знаем, ала непознатите бойци трябва да са видели, че нашият бивак е на дакота.

— Харка продължи да разглежда следата замислен.

— Може да са били дакота, дошли на разузнаване, или чейени.

— Дакота или чейени, или пани, ала ние не знаем какви.

— Наблюдаваме ли сега тези непознати съгледвачи?

— Следите им се прекъсват и ние не можем да ги последваме без старателно търсене. Това изисква много време. Затова моят баща отиде в бивака да се съветва с нашия боен вожд. Междувременно съгледвачите, които смениха Летния дъжд, Шонка и мене са долу на юг и оглеждат околността дали не се мярка нещо подозрително. Но те още не са имали възможност да ни пратят нови съобщения.

— Ако непознатите съгледвачи са от някое племе на дакота, те биха дошли открито в нашите типи още щом са видели, че ние сме дакота — продължи гласно разсъжденията си Харка.

Племето дакота — думата означава „Седемте огнени съвета“ — се дели на седем големи клона, които от своя страна също се разпадат на многобройни групи и малки групички според изискванията на ловджийския живот. Мечата орда се числеше към живеещите в западните райони тетон-дакота, и то към групата на оглала.

— Дори и да са били дакота, те може би са искали да съобщят за нас на своя главатар, преди да ни се по кажат.

Харка отвърна:

— Не вярвам подобно нещо. Може би са били пани.

— Хората на пани са койоти и страхливи прерийни кучета! — рече презрително Четан. — Те живеят край голямата река Лаплата. Как биха се осмелили да проникнат толкова далеко на север в ловните райони на племето дакота!

— Може би те също са гладни.

— Тъй като ние досега не сме намерили бизони, бизоновите стада трябва да са надолу край Лаплата и в такъв случай хората на пани трябва да имат достатъчно месо.

— Откъде знаеш това? За бизоните не съществува никакво „трябва“. Кой може да им заповядва на тях?