Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Вълците вече се бяха отдалечили, така че конете нямаше защо да се страхуват от връщането.

Ала как изглеждаше мястото край бивака! При първия зрак, предвещаващ изгрева на слънцето, всичко вече можеше да се види ясно. Вълците бяха умъртвили с острите си зъби дванадесет коня и почти ги бяха изяли. Девет други коня бяха така тежко ранени, че хората трябваше да ги убият. Петнадесет животни липсваха — сигурно бяха се отделили от стадото и бяха избягали. Мечата орда разполагаше със сто и петдесет коня, а сега всяко четвърто животно беше изгубено, което представляваше сериозна загуба, особено по време на преселването.

Събраха животните заедно, и то на другия край на бивака, тъй като миризмата на кръв все още ги плашеше, и отново им свързаха краката. Жените донесоха месото на убитите животни. Хавандшита и Матотаупа го разпределиха справедливо на всички шатри според броя на хората. Гладниците веднага изядоха по-малките парчета месо сурови.

Харка отново беше завързал жребеца на баща си пред шатрата и сега отиде да види убитите вълци и да се ориентира по следите за случилото се през нощта. Намери вълка, който беше убил, и отряза ушите му като победен трофей. Харпстена, по-малкият му брат, стоеше край него и го гледаше с възхищение. Харка му кимна да върви с него. Той обясни на деветгодишното момче следите и развоя на боя, за да може и то да се поучи. Харка непрекъснато поглеждаше към убитите вълци. Голямото животно, което той беше видял през най-ужасния миг на боя през нощта, не беше тук. Харка внимателно заразглежда местността заедно с брат си, за да открие вълчите следи. Успя да разпознае стъпките на едрия вълк. Той имаше по-големи лапи и бе тичал с по-големи скокове от другите. Беше избягал.

— Този вълк е мощен главатар сред вълците — обясни Харка на Харпстена. — По следите ние можахме да видим как той е довел глутницата насам и как е разпределил другарите си, за да ни измами. Много вълци бяха убити, ала останалите сега са сити, макар че наоколо няма бизони.

След обиколката си момчетата се върнаха в бащината типи. В шатрата завариха Четан и Шонка, които стояха силно засрамени пред Матотаупа. Харка щеше да бъде най-доволен, ако можеше веднага да излезе заедно с Харпстена, защото не желаеше по-малкият му брат да слуша, като корят Четан, най-добрия приятел на Харка. Ала вече беше късно, Харпстена беше изтичал към майка им в дъното на шатрата и затова Харка също остана и чу всичко.

— Вие двамата се държахте като малки момиченца, които не могат да се владеят! — говореше тъкмо бойният вожд на двете момчета и това беше най-тежкият укор, който той можеше да им направи. — Изоставили сте конете, за да вървите на лов за вълчи уши?

Какво се случи след това, знаете. Бойците от Мечата орда смятат, че вие нямате право да носите ушите на убитите вълци!

Харка много се срамуваше заради приятеля си Четан. Какъв позор! Отсега нататък Четан трябваше да извърши много смели и добре обмислени деяния, за да може да измие подобен срам. Разбира се, това се отнасяше и до Шонка, ала Харка не мислеше за Шонка. Той се извърна, сякаш не беше видял и чул нищо. Искаше да спести на Четан унижението пред едно единадесетгодишно момче.

Бледи, прехапали устни, двете момчета напуснаха вождовата типи, запомнили онова, което им беше казал той и което отсега нататък те сами щяха да си повтарят ден и нощ, докато отново успеят да изкупят срама си.

Матотаупа даде заповед за тръгване.

Свиха тридесетте шатри. Цял куп деца трябваше да седнат на конете до майките си или да се примирят с място в някой от плазовете, тъй като вече не разполагаха с достатъчно коне. Няколко жени вървяха пеша като Хавандшита.

Харка, убиецът на вълци, обаче можеше отново да яхне своя пъргав жребец и да язди като бойците край дългата върволица от товарни коне.

Сутринта, когато хората на Мечата орда бяха изненадани от бушуващата буря и трябваше да отложат за няколко часа своето тръгване, без те да знаят, горе в пещерата в планината се случи нещо непредвидено.

Дълбоко навътре в скалата, в пълен непроницаем мрак, задъхан от задушния въздух, се движеше човек. От мокрото му кожено яке, от кожените панталони, от босите му крака и от косите капеше вода. Той беше клекнал във вдлъбнатината на един почти отвесно изкачващ се нагоре пещерен ръкав, дишаше тежко и опипваше припряно стените около своето неудобно за седене място. Главата му кънтеше от бученето на водата, която течеше няколко метра по-надълбоко с ужасна бързина през пещерните ходове. Той току-що се беше изскубнал от този подземен поток и още не можеше да си обясни как. Но сега отново беше на себе си, отново можеше да диша. Всичко го болеше — главата, раменете, коленете. Силно течащата вода си беше играла с него като с камък, беше го хвърляла към стените на скалата, беше го запращала към дълбочините. Кутията си за тютюн той беше изгубил, изгубил беше и шапката си, ножа му го нямаше, запалката му беше мокра. Не му беше останало нищо друго освен жалкият живот и мокрите оттичащи се дрехи на тялото — и всичко това му се беше случило вътре в скалата без най-малката представа по какъв начин би могъл да се добере до някой изход.