Лизелоте Велскопф-Хенрих - Харка — синът на вожда

Матотаупа скочи върху голямата канара, така че всички да го виждат, и даде знак, че могат да почват да ядат, а след това да тръгват.

Унчида, бабата, раздаде в шатрата на Матотаупа оскъдна закуска. Децата и жените получиха от малки кожени кесийки стрити ягоди и корени, Матотаупа изяде късче сушено бизоново месо, останало още от есенния лов. Това беше всичко и то трябваше да уталожи глада им за цялия ден. Преди вечерта нямаше да получат нищо друго за ядене.

Бабата на Харка, майката на Матотаупа, сега беше най-почитаната жена в бивака, тъй като след смъртта на Белия бизон до избирането на нов мирновременен главатар Матотаупа беше единственият вожд в ловджийското племе. Тя излезе навън, освободи първото чергило от връзките и то заплющя като голямо знаме под все още силно духащия вятър. Това беше знакът за всеобщото потегляне.

Всичко бе прибрано бързо, тъй като ловджийските семейства имаха твърде малко имущество. Жените и момичетата се покатериха по подпорните колове и развързаха приготвените от жили въжета, които задържаха горе ведно върховете на подпорните колове, при тази работа помагаше вече и десетгодишната Уинона. Харка и другарите му, негови връстници, доведоха конете. Впрегнаха товарните коне в плазовете. Между всеки два кола, кръстосващи се на хълбоците на коня и с влачещи се от другата страна краища, бе разпъната по една кожена покривка, в тези покривки натрупаха имуществото, положиха там и децата, които вече бяха достатъчно големи, за да не ги носят майките им на гръб, но и още много малки, за да яздят сами. Коли индианците не притежаваха, тъй като не умееха да правят колела.

Харка и деветгодишният Харпстена имаха вече собствени коне и обикаляха нагоре-надолу заедно с останалите ездачи, младежи и мъже, около образувалата се дълга колона. Жените и момичетата яздеха товарните коне. Начело на колоната излезе Хавандшита, над осемдесетгодишният стар заклинател, сух, жилест, малко приведен. Преди върволицата да тръгне, той произнесе древната утринна молитва за „храна и мир“ за цялата колона.

После той направи първата крачка и Матотаупа, бойният вожд, пришпори своя пъстър жребец, за да мине напред и поведе колоната през поразената от бурята гора към прерията.

Колоната трябваше да прекоси реката, където момчетата бяха играли предишната вечер. Хавандшита и Матотаупа преминаха известна част покрай брега надолу, за да използуват брода през една плитчина на реката, който щеше да облекчи преминаването. Харка знаеше, че бродът се намира на хиляда стъпки по-надолу и тъй като тук — още съвсем близо до досегашния бивак, не ги грозеше никаква опасност и затова не държаха строго за реда на съпровождащите ездачи, той беше избързал малко напред заедно с Четан. Той намери мястото, където коритото се разширяваше и водата течеше спокойно по пясъка. Тук Харка и Четан се спряха, зачакаха и огледаха за последен път местност-та, която добре познаваха от ранните си детски години и сега задълго, може би завинаги, щяха да напуснат. Новите ловни участъци — целта на тяхното пътешествие — бяха отдалечени на няколко дни езда на юг.

Вниманието на Харка бе привлечено от опустошението, което бурята беше нанесла по бреговете на реката. Жилавият върбалак не беше пострадал, ала две млади дръвчета, израсли върху наносната почва, бяха изскубнати с корените и водата се събираше сега в изровените дупки. На това място светлееше нещо. Харка го забеляза и тъй като не бързаше, насочи коня си натам, за да провери какво събира и отразява млечно-бледите слънчеви лъчи. От коня си той погледна надолу към необикновено лъскавия предмет. Приличаше на малък речен камък, ала блестеше жълтеникаво-червено, много по-красиво от всеки друг. Харка се смъкна от коня, който яздеще без седло, и се наведе да огледа по-отблизо находката си. Изглежда, това беше необикновен камък, който водата беше влачила навярно по-рано, после отново го беше покрила с пясък и пръст и който сега отново се беше появил на повърхността изпод изтръгнатите корени.

Харка го претегли на ръка и после го мушна в торбичката, която носеше на колана си, за да го запази за спомен. За стойността и значението на своята находка той все още нямаше никакво понятие.

Преселническият керван прегази брода на реката подобно на дълга змия и след като преодоля няколко препятствия в гората, навлезе в откритата прерия.

Силният вятър вееше от североизток, гривите на конете и косите на младежите се развяваха. Откъм югоизток блестеше слънцето и те трябваше да яздят насреща му. Лъчите ги заслепяваха. Всички примижаваха и се взираха в безбрежната далечина на ливадите. Първия ден колоната все още се движеше през позната местност, хората често бяха излизали от селото си да обгледат вълнистите ливади за бизонови стада. През този първи ден почти не можеше да ги сполети, никаква опасност, тъй като още се намираха в ловните райони, които бяха неоспорим периметър на силните племена на дакота.