Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Затова смъртта на Торес и невъзможността да разчете намерения у него документ не направиха на Жоам Дакоста такова силно впечатление, както на децата му, на приятелите и слугите му, на всички, които се интересуваха от него.

— Аз вярвам в невинността си — повтаряше той на Якита, — както вярвам в бога! Ако той сметне, че животът ми е още полезен за моите близки и че е нужно чудо, за да го спаси, ще извърши това чудо, иначе аз ще умра! Единствен той ми е съдия!

Ала с течение на времето вълнението в град Манао се засилваше. Делото се обсъждаше с необикновена разпаленост. За-възбуденото обществено мнение, привличано от всичко тайнствено, документът беше единственият предмет на разговор. В края на този четвърти ден никой вече не се съмняваше, че от него зависи оправдаването на осъдения.

Трябва впрочем да кажем, че на всички бе предоставена възможността да се опитат да разгадаят непонятното му съдържание. За тази цел „Диариу ду Гран Пара“ помести факсимиле от документа. Разпространяваха се и множество отпечатъци по настояване на Маноел. Той не искаше да пропусне нищо, което би допринесло за разбулването на тази тайна, дори случайността — зад нея, както казват, понякога се криело провидението.

Освен туй бе обещана награда от сто конто на тоя, който открие напразно търсения шифър и така спомогне да се разчете документът. Това беше цяло състояние. Ето защо хора от всички слоеве загубиха желание да пият, да ядат и спят и се заловиха настървено с неразгадаемата криптограма.

Но досега всичко това се бе оказало безполезно и вероятно най-находчивите аналитици на света напразно биха губили съня си над нея.

Междувременно публиката бе предупредена, че всяко решение трябва да се изпраща незабавно на съдията Жарикес, в къщата му на улица „Богсин“; но до 29 август вечерта нищо още не бе получено и навярно нищо нямаше да се получи!

Трябва да признаем, че от всички, които се бяха отдали на разгадаването на тази главоблъсканица, съдията Жарикес беше един от най-заслужаващите съжаление. В резултат от съвсем естествено съвпадение на мислите той също споделяше общото мнение, че документът е свързан с аферата в Тижуко, че е написан саморъчно от виновника и че оневинява Жоам Дакоста. Затова влагаше още по-голямо старание в търсенето на-ключа. Сега го подтикваше не само любовта му към това изкуство, но и чувство за справедливост, на състрадание към невинно осъден човек. Ако е вярно, че при работата на човешкия мозък се хаби известно количество от съдържащия се в организма фосфор, кой знае колко милиграма изразходваше съдията, за да загрява клетките на своя мозък и в крайна сметка да не получи нищо, да, абсолютно нищо!

Но въпреки това съдията Жарикес не мислеше да се отказва от работата си. Тъй като сега разчиташе само на случайността, той искаше, настояваше тази случайност да му помогне! Мъчеше се да я предизвика с всички възможни и невъзможни средства! У него това бе станало бяс, ярост и което е още по-лошо — безсилна ярост!

Какви ли различни числа не опита през тази втора част от деня — числа, винаги вземани произволно! Ах, да имаше време, не би се поколебал да се впусне в милионите комбинации, които могат да се получат от десетте основни цифрени знака; Би посветил на това целия си живот, с риск да полудее, преди да завърши! Да полудее! А не беше ли вече луд?

В тоя момент му хрумна, че може би документът трябва да се чете наопаки. Затова, като го обърна и постави под светлината, започна да го изучава по тоя начин.

Пак нищо! Измислените по-рано числа, кои го опита по този нов способ, не даваха никакъв резултат!

А може би документът трябва да се чете отзад напред, от последната буква към първата — възможно е авторът му да е прибягнал до такъв похват, за да затрудни още повече разчитането!

И този път нищо! Новата комбинация даде само поредица-от абсолютно неразбираеми букви!

В осем часа вечерта съдията Жарикес, обхванал главата си с ръце, разбит, изтощен душевно и физически, вече нямаше сила да се помръдне, да говори, да разсъждава, да свърже една мисъл с друга!

Изведнъж отвън се чу шум. Почти веднага, въпреки изричните разпореждания, вратата на кабинета му рязко се отвори. Пред него стояха Бенито и Маноел. Страшно беше да се гледа Бенито, подкрепян от Маноел, защото нещастният младеж вече нямаше сили да се държи на краката си.

Съдията се изправи бързо.

— Какво има, господа, какво желаете? — запита той.

— Шифърът!… Шифърът!… — завика Бенито, сбезу-, мял от мъка. — Шифърът на документа!…