Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Бенито се нахвърли още по-ожесточено. Торес, който с контраудара си не успя да улучи своя противник, се почувствува загубен. Той бе принуден пак да отстъпи. В тоя момент искаше да извика… да извика че животът на Жоам Дакоста е неразривно свързан с неговия!… Но не свари.

Вторият удар на маншетата този път прониза сърцето на авантюриста. Той политна назад, но изведнъж срещна празно пространство и падна от площадката. За последен път ръцете му се вкопчиха конвулсивно в сноп тръстика, но не можаха да го удържат… Той изчезна под водите на реката.

Бенито се бе подпрял на рамото на Маноел; Фрагозо му стискаше ръцете. Той не позволи на другарите си дори да превържат раната му, която се оказа лека.

— На жангадата — каза той, — на жангадата!

Маноел и Фрагозо, обзети от дълбоко вълнение, вървяха подир него, без да добавят нито дума.

След четвърт час тримата стигнаха до брега, за който беше привързана жангадата. Бенито и Маноел се втурнаха в стаята на Якита и Миня и им разказаха какво се бе случило.

— Сине мой! Братко! — извикаха едновременно и двете.

— Да вървим в затвора!… — каза Бенито.

— Да!… Да вървим! Да вървим! — повтори Якита. Бенито, следван от Маноел, поведе майка си. Тримата слязоха на брега, тръгнаха към Манао и след половин час се озоваха пред градския затвор.

По заповед, издадена предварително от съдията Жарикес, незабавно ги пуснаха и ги заведоха до стаята, където беше затворникът.

Вратата се отвори.

Жоам Дакоста видя, че влизат жена му, синът му и Маноел.

— Ах, Жоам, мой Жоам! — извика Якита.

— Якита, жено моя! Деца мои! — откликна затворникът, разтвори обятия и ги притисна до сърцето си.

— Мой невинен, Жоам!

— Невинен и отмъстен… — извика Бенито.

— Отмъстен ли? Какво искаш да кажеш?

— Торес е мъртъв, татко, умря от моята ръка!

— Мъртъв!… Торес!… Мъртъв!… — възкликна Жоам Дакоста. — Ах, сине мой!… ти ме погуби!

Няколко часа по-късно цялото семейство, върнало се на жангадата, се бе събрало в общата зала. Тук бяха всички — нямаше го само невинният, сразен от последния фатален удар!

Съкрушеният Бенито се упрекваше, че е погубил баща си. Ако не бяха увещанията на Якита, на сестра му, на отец Пасаня и на Маноел, в първите мигове на отчаяние нещастният младеж може би щеше да посегне на живота си. Но те не го изпущаха от очи, не го оставяха сам. И все пак колко благородно беше държането му! Та нали той бе използувал законното си право да отмъсти на предателя на баща си?

Ах, защо Жоам Дакоста не бе казал всичко, преди да напусне жангадата! Защо беше решил да говори само на съдията за това веществено доказателство за своята невинност! Защо в разговора си с Маноел след изгонването на Торес бе премълчал за този документ, който се намирал в ръцете на авантюриста, както твърдял самият той! Нов края на краищата можел ли да вярва на думите на Торес? Можел ли да бъде сигурен, че у този негодник има такъв документ?

Както и да е, сега семейството знаеше всичко, и то от устата на Жоам Дакоста. Знаеше, че според твърденията на Торес доказателство за невинността на осъдения от Тижуко действително съществува; че този документ е написан собственоръчно от самия виновник за престъплението; че този престъпник, измъчван от предсмъртни угризения, го е предал на своя другар Торес, който пък, вместо да изпълни волята на умиращия, превърнал документа в средство за шантаж!… Но семейството знаеше също, че Торес неотдавна е паднал в дуел, че тялото му е потънало във водите на Амазонка, и че е умрял, без дори да произнесе името на истинския виновник!

Освен ако не се случеше някакво чудо, можеше да се смята, че Жоам Дакоста е вече безвъзвратно обречен. Смъртта на съдията Рибейро, от една страна, и смъртта на Торес, от друга, бяха двоен удар, от който той не можеше да се оправи!

Трябва да кажем тук, че общественото мнение в Манао, несправедливо пристрастно както винаги, беше изцяло против затворника. Така неочакваното арестуване на Жоам Дакоста съживи спомена за описаното престъпление в Тижуко, забравено от двайсет и шест години. Процесът срещу младия служител от мините на диамантената област, осъждането му на смърт, бягството му няколко часа преди екзекуцията — всичко това бе подхванато наново, разровено, обсъдено. Една статия, току-що излязла в „О Диариу ду Гран Пара“, най-разпространения вестник в тази област, след като излагаше всички обстоятелства около престъплението, изразяваше открита враждебност към затворника. Как можеше обществото да повярва в невинността на Жоам Дакоста, като не знаеше всичко онова, което беше известно само на близките му.