Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Съдията Жарикес се загледа подире му, клатейки глава. — Ех, ех, откровено казано, това дело се оказа по-заплетено, отколкото мислех! — промърмори той.

Докато Жоам Дакоста беше подложен на този разпит, Яки-та чрез справка, направена от Маноел, узна, че тя и депата й ще бъдат допуснати да се видят с арестанта още същия ден към четири часа след обед.

От предния ден Якита не бе излизала от стаята си. Миня и Лина бяха при нея, докато чакаше да й разрешат свиждане с мъжа й. Както и да се казваше тя — Якита Гарал или Якита Дакоста, той щеше да намери в нейно лице предана жена, смела другарка в целия му живот.

Същия ден към единайсет часа Бенито се приближи до Маноел и Фрагозо, които разговаряха при носа на жангадата.

— Маноел — рече той, — искам да те помоля за една услуга.

— Каква?

— И вас също, Фрагозо.

— На ваше разположение съм, господин Бенито — отговори бръснарят.

— За какво става въпрос? — запита Маноел, наблюдавайки приятеля си, който се държеше като човек, взел неотменимо решение.

— Вие продължавате да вярваме в невинността на баща ми, нали? — каза Бенито.

— Ах — възкликна Фрагозо, — по-скоро бих повярвал, че аз съм извършил престъплението!

— Щом е така, още днес трябва да изпълним плана, който намислих вчера.

— Да издирим Торес ли? — запита Маноел.

— Да, и да разберем как е открил убежището на баща ми! В цялата тази работа има необясними неща! Познавал ли го е по-рано? Според мен това е изключено, защото повече от двайсет години баща ми не е излизал от Икитос, а този негодник е едва тридесетгодишен! Но още днес ще разбера това, иначе горко на Торес!

Решителността на Бенито не допускаше никакъв спор. Затова нито на Маноел, нито на Фрагозо не им дойде на ум да го разубеждават.

И тъй, моля двама ви да ме придружите — продължи Бенито. — Ще тръгнем веднага. Не бива да чакаме Торес да напусне Манао. Той вече не може да продаде мълчанието си и сигурно ще реши да избяга. Да вървим!

Тримата слязоха на брега на Рио Негро и се запътиха към града.

Манао не беше толкова голям, чеда не успеят да го претърсят за няколко часа. Ако е нужно, ще ходят от къща на къща да дирят Торес; но по-добре да се обърнат първо към съдържателите на странноприемниците, или „ложите“, където би могъл да се подслони авантюристът. Бившият горски стражар навярно няма да каже името си, а може да има и лични причини да избягва всякакъв досег със съдебните власти. Но ако не е заминал от Манао, не ще успее да се изплъзне от младите хора. Във всеки случай не би се отнесъл до полицията, защото по всяка вероятност — а както знаем, така беше в действителност — донесението бе направено анонимно.

Цял час Бенито, Маноел и Фрагозо сноваха по главните улици на града, разпитвайки търговците в магазините им, кръчмарите в „ложите“ и дори самите минувачи, но никой не бе виждал човека, чиито отличителни белези те описваха извънредно точно.

Дали Торес не е заминал от Манао? Нима трябва да се откажат от всякаква надежда да го намерят?

Напразно се мъчеше Маноел да успокои Бенито, който не можеше да си намери място. Торес му беше нужен на всяка цена!

Случайността му помогна и най-после Фрагозо попадна на вярна следа.

В една странноприемница на улица „Бог-свети дух“, когато описа външността на авантюриста, му отговориха, че въпросният човек вчера е отседнал в „ложата“.

— Преспа ли в странноприемницата? — запита Фрагозо.

— Да — отговори ханджията.

— Тук ли е в момента?

— Не, излезе.

— Но уреди сметката си като човек, който се готви да заминава?

— Нищо подобно; напусна стаята си преди един час и вероятно ще се върне за вечеря.

— Знаете ли по кой път тръгна, когато излезе?

— Видели го да се насочва към Амазонка, като се спуснал през долната част на града, сигурно ще го срещнете там.

Фрагозо нямаше нужда да разпитва повече. След малко той се озова при двамата младежи и им каза:

— Хванах следата на Торес.

— Значи е тук! — извика Бенито.

— Не, току-що излязъл, но видели, че тръгнал през полето към Амазонка.

— Да вървим! — заповяда Бенито.

Трябваше да слязат отново към реката; най-късият път беше по левия бряг на Рио Негро до устието й.

Скоро Бенито и спътниците му оставиха зад себе си последните къщи на града и тръгнаха по брега, но заобиколиха така, че да не ги забележат от жангадата.

В този час равнината беше пуста. Погледът обхващаше голямо пространство от това поле, в което обработените нивя бяха заместили някогашните гори.