Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

Госпожа де-з-Одоне, както ще видите по-нататък, била много смела жена. Затова тя не се подвоумила и, въпреки опасностите при такова пътуване през цял континент, заминала.

— Така й повелявал съпружеският дълг, Маноел — каза Якита, — и аз също бих постъпила като нея!

— Госпожа де-з-Одоне — продължи Маноел — тръгнала за Рио Бамба, на юг от Кито, като взела със себе си своя брат, децата си и един лекар-французин. Необходимо било да се доберат до мисиите на бразилската граница, където трябвало да се намират корабът и конвоят.

Отначало пътуването вървяло благополучно; пътят им минавал по притоците на Амазонка, по които се спущали с лодка. Но лека-полека заедно с трудностите нараствали опасностите и умората, и то в край, където върлувала едра шарка. Малцината водачи, които дошли да им предложат услугите си, в повечето случаи изчезвали след няколко дни, а един от тях, последният, който останал верен на пътешествениците, се удавил в река Бобонаса при опит да помогне на лекаря-французин.

Скоро лодката, полусчупена от блъскане в скали и плаващи дънери, станала негодна. Тогава се принудили да слязат на сушата и там, на края на една непроходима гора, да си построят няколко колиби от клони. Лекарят предложил да отиде напред с един негър, който никога не се отделял от госпожа де-з-Одоне. Двамата тръгнали. Чакали ги няколко дни… но напразно… Те не се върнали вече.

В това време провизиите се свършили. Изоставените се опитали безуспешно да се спуснат със сал по Бобонаса. Принудили се да се върнат в гората и да ходят пеш през този почти непроходим гъсталак! Това се оказало пряко силите на тези нещастници! Те рухвали един след друг въпреки грижите на храбрата французойка. За няколко дни деца, родители, слуги — всички измрели!

— О, нещастната жена! — възкликна Лина.

— Мадам де-з-Одоне сега била сама — продължи Маноел. — Намирала се още на хиляда левги от океана, до който трябвало да стигне! Тя продължавала да върви към реката вече не като майка!… Като майка тя била загубила децата си, погребала ги със собствените си ръце!… Сега тя била жена, която иска да види отново съпруга си.

Вървяла ден и нощ, най-после излязла пак на Бобонаса. Там я прибрали добри индианци, които я завели до мисиите, където я чакал конвоят!

Но тя пристигнала там сама, а пътят зад нея бил осеян с гробове!

Мадам де-з-Одоне стигнала до Лорето, където бяхме преди няколко дни. От това перуанско село се спуснала по Амазонка, както правим ние сега, и накрая се срещнала с мъжа си след деветнайсетгодишна раздяла!

— Горката жена! — каза Миня.

— И най-вече горката майка! — добави Якита.

В този момент лоцманът Араужо дойде на кърмата и рече:

— Жоам Гарал, сега сме пред Стражевия остров! Скоро ще минем границата!

— Границата! — повтори Жоам.

И като стана, се приближи до борда на жангадата и дълго оглежда Стражевия остров, в който се разбиваше течението на реката. После прокара ръка по челото си, сякаш да прогони някакъв спомен.

— Границата! — прошепна той и неволно наведе глава. Но след миг отново я вдигна и лицето му изразяваше решителност на човек, готов да изпълни дълга си докрай.

„Braza“, жарава, е дума, влязла в испанския език от XII век. От нея е образувана думата „brazil“ за обозначаване на някои видове дървета, от които се получава червена боя. Оттук и името Бразилия, дадено на тази обширна територия в Южна Америка, пресичана от екватора, където често се среща това дърво. Впрочем то отдавна е предмет на широка търговия със северняците. Макар че на местата, където расте, то се нарича „ибирапитунга“, запазило се е и името „бразил“, станало впоследствие име на тази страна, която прилича на огромна жарава, пламтяща под лъчите на тропическото слънце.

Първи я завзели португалците. Лоцманът Алварес Кабрал я направил португалско владение в началото на XVI век. И макар че по-късно Франция и Холандия също се настанили отчасти там, тази страна останала португалска и притежава всички качества, с които се отличава този храбър малък народ. Сега тя е една от най-големите държави в Южна Америка, оглавявана от умния и даровит крал Дон Педро.

— Какви права имаш в племето си? — запитал Монтен 29 29 Мишел дьо Монтен (1533–1592) — френски писател и философ. — Б.пр. един индианец, когото срещнал в Хавър.

— Правото да тръгна пръв на война! — отговорил просто индианецът.

Както знаем, дълго време войната е била най-сигурният и най-бърз проводник на цивилизацията. Така че и бразилците правели това, което правел този индианец: биели се, бранели своето завоевание, разширявали го и ето, както виждаме, сега те са в първите редици по пътя на цивилизацията. В 1824 година, шестнайсет години след основаването на Португало-Бразилската империя, Бразилия провъзгласила своята независимост чрез гласа на Дон Жуан, когото френските армии прокудили от Португалия.