Жул Верн - Жангада (800 левги по Амазонка)

— Да ощастливяват ентомолозите — отговори Маноел, — трудно бих ви дал по-добро обяснение.

Маноел казваше за комарите на Лорето самата истина. Така че, когато Бенито свърши покупките си и се върна на жангадата, лицето и ръцете му бяха нашарени с хиляди червени точици, да не говорим за кърлежите, които въпреки кожените обувки се бяха промъкнали между пръстите на краката му:

— Да тръгваме, да тръгваме незабавно! — завика Бенито. — Иначе тези пълчища от проклети насекоми ще ни връхлетят и жангадата ще стане съвсем необитаема!

— И ще ги закараме в Пара — обади се Маноел, — а там и без това си ги имат предостатъчно!

Ето защо, за да не прекара дори и нощта на тези брегове, жангадата се отдели от тях и пое отново по течението.

От Лорето нататък Амазонка завиваше леко на югоизток, между островите Арава, Куяри и Урукутеа. Сега жангадата се плъзгаше по тъмните води на Кажару, които се смесваха със светлите води на Амазонка. След като отмина този приток откъм левия бряг, вечерта на 23 юни тя вече се носеше спокойно край големия остров Жаума.

Слънчевият залез на небосвода, очистен от всякакви изпарения, предвещаваше една от ония прекрасни тропически нощи, които са непознати в умерения пояс. Лек ветрец освежаваше въздуха. Месечината щеше скоро да изгрее на звездния фон на небето и да замени за няколко часа здрача, който липсва в тия ниски географски ширини. Но дори в тази тъмнина звездите блестяха с несравнима яснота. Обширната равнина на речния басейн сякаш се разстилаше безбрежно като море, а над нея на небосвода, на разстояние повече от двеста хиляди милиарда левги, на север се виждаше единственият елмаз на Полярната звезда, а на юг — четирите брилянта на Южния кръст.

На левия бряг и на остров Жаума се открояваха черните силуети на полузасенчените дървета. Сега те можеха да се разпознават само по неясните очертания — стройните като колони стъбла на копаусите, сякаш разперили чадъри, групи сандиси, от които се извлича гъсто и сладко мляко, както казват — опиващо като вино, винени дървета, високи до осемдесет фута, чиито върхари потрепват и от най-лекия ветрец. С право може да се каже: „Каква прекрасна поема са тези амазонски гори!“ Да, и да се добави: „Какъв величествен химн са тези тропически нощи.“

Звучаха последните вечерни песни на птиците: бентиви, които окачват гнездата си по крайбрежните тръстики; ниамби, вид яребици, чиято песен се състои от четири чудно благозвучни ноти, повтаряни от подражателите им в хвъркатото царство; камичи, които пеят много жално; рибарчета, чийто крясък като по сигнал отговаря на последните крясъци на техните съплеменници; канинди със звучен като тръба глас и червени папагали ара, сгушени със свити крила в листака на жакетибата, ала великолепните им краски гаснат в нощта.

Целият екипаж на жангадата беше на поста си, но почиваше. Само на носа се виждаше изправена високата фигура на лоцмана, която едва се открояваше в току-що настъпилия мрак. Вахтените с дълги канджи на рамо напомняха стан на татарски конници. Бразилското знаме висеше на края на пръта си при носа на сала и вятърът вече нямаше сили да го развее.

В осем часа от камбанарията на малкия параклис полетяха първите три удара, известяващи вечернята. После на свой ред прозвучаха трите удара, отбелязващи втория и третия стих от молитвата, и службата завърши с бързия непрекъснат звън на малката камбана.

В това време цялото семейство след този юлски ден бе насядало на верандата да подиша свежия въздух навън. Всяка вечер ставаше така; и докато Жоам Гарал винаги мълчеше, задоволявайки се да слуша, младите бъбреха весело чак до часа за лягане.

— Ах, нашата хубава река, нашата прекрасна Амазонка! — възкликна девойката, която никога не се уморяваше да се възхищава на тази велика американска река.

— Наистина несравнима река! — обади се Маноел. — Едва сега добивам представа за цялата й величествена красота! Ето ние се спущаме по нея, както Ореляна и Ла Кондамин преди векове, и не се учудвам, че те са донесли такива чудесни описания!

— Малко невероятни! — вметна Бенито.

— Братко — възрази строго девойката, — не говори лошо за нашата Амазонка.

— Че аз не казвам нищо лошо, сестрице, само искам да напомня, че за нея има легенди!

— Да, вярно, има, и то чудесни. — отвърна Миня.

— Какви легенди? — запита Маноел. — Трябва да призная, че те още не са стигнали до Пара, или поне аз не ги зная!

— Че какво сте учили тогава в беленските училища? — засмя се девойката.