Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Пиратът Сакратиф беше не само добър моряк, но умееше и опасно да напада. Следван винаги от екипажи, които не отстъпваха пред нищо, той никога не забравяше след битката да им даде „пая на дявола“, сиреч няколко часа за клане и грабеж. И затова хората му го следваха навред, където и да ги водеше. Изпълняваха всичките му заповеди, каквито и да бяха те. Всеки от тях беше готов да се жертвува за него. Заплахата от най-страшни изтезания не би ги накарала да издадат своя главатар, който упражняваше над тях същинска хипнотизираща власт. На такива хора, хвърлили се на абордаж, рядко имаше кораб, който можеше да им устои, особено търговски кораб, който не е снабден с достатъчно средства за отбрана.

Във всеки случай, ако, въпреки своето умение, Сакратиф би бил изненадан от някой военен кораб, той по-скоро би се взривил, отколкото да се предаде.

Разправяше се дори, че при един случай, когато останал без гюллета, той натъпкал топовете с човешки глави, току-що отрязани от труповете, които покривали палубата.

Такъв беше човекът, когото „Сифанта“ имаше за задача да залови, такъв беше пиратът, чието ненавистно име предизвикваше такова силно вълнение в главния град на Корфу.

Скоро отекна топовен гърмеж, над насипа на крепостта след силен блясък се издигна дим. Това беше изстрелът за отплуване. „Сифанта“ потегли и се отправи към пролива на Корфу, за да премине през него и да достигне южната част на Йонийско море.

Цялото множество се струпа на края на площада, към терасата, където се издигаше паметникът на сър Майтланд.

Повлечен неудържимо от някакво чувство, може би по-силно от обикновено любопитство, Николас Старкос се озова скоро в първите редици на изпращачите.

Постепенно под лунната светлина се появи корветът със сигналните си светлини. Той плуваше с издути платна, за да може да премине бързо край нос Бианко, който се проточва в южната част на острова. Откъм крепостта отекна втори гръм, след това трети — на тях бе отвърнато с три топовни изстрела, които за миг осветиха страничните отвори на „Сифанта“. Гърмежите бяха последвани от многохилядно „ура“, последните отзвуци от което достигнаха до корвета тъкмо когато минаваше край залива Кардакио.

После всичко отново потъна в тишина. Малко по малко множеството се изтегли по улиците на предградието Кастрадес, освобождавайки място за малцината, които за удоволствие или по работа, все още се разхождаха по площада.

Още цял час Николас Старкос остана все тъй замислен на широкия и почти пуст площад. Но в главата л в сърцето му не беше настъпило спокойствие. В очите му гореше огън, който клепачите не можеха да прикрият. Погледът му сякаш неволно се насочваше по посока на корвета, който току-що беше изчезнал зад неясния масив на острова.

Когато часовникът на църквата „Свети Спиридон“ удари единадесет часа, Николас Старкос се сети, че грябва да отиде на срещата си със Скопелос, която двамата си бяха определили до здравната служба. Той пое по улиците, които водят към новия форт, и скоро стигна на кея.

Скопелос го чакаше.

Капитанът на „Кариста“ се отправи към него.

— Корветът „Сифанта“ току-що отплува! — каза той.

— А! — възкликна Скопелос.

— Да … за да залови Сакратиф!

— Корветът или някой друг кораб — все това е! — отвърна просто Скопелос, като посочи лодката, която се полюляваше край каменните стъпала върху слабо плискащите се вълни.

Скоро след това лодката се опря до борда на „Кариста“ и Николас Старкос скочи на палубата, като каза:

— До утре, при Елизундо.

На другия ден към десет часа сутринта Николас Старкос слезе на кея и се отправи към банката. Той отиваше не за първи път там и винаги го приемаха като клиент, сделките с когото не са никак за пренебрегване.

Все пак Елизундо го познаваше. Навярно знаеше доста неща за живота му, и дори, че е син на онази родолюбка, за която Анри д’Албаре му бе говорил веднаж. Но, никой не знаеше и не можеше да знае какъв беше капитанът на „Кариста“.

Очевидно Николас Старкос беше очакван. И наистина той бе приет веднага. Писмото, пристигнало преди четиридесет и осем часа и изпратено от Аркадия, беше от него. Така че той бе въведен незабавно в кабинета на банкера, който се погрижи да заключи вратата. Елизундо и клиентът му сега бяха един срещу друг. Никой не можеше да ги обезпокои. Никой нямаше да чуе какво щяха да си кажат в този разговор.

— Добър ден, Елизундо — поздрави капитанът на „Кариста“, като се тръшна в едно кресло с непринудеността на човек, който се чувствува у дома си. — Скоро ще станат шест месеца, откакто не съм ви виждал, макар че често ви се обаждах! Затова не можех да мина толкова близо край Корфу, без да се отбия тук, за да имам удоволствието да ви стисна ръката!