Жул Верн - Архипелагът в пламъци

Банкерът се изправи не без известно усилие и като човек, който признава нещо, което го е задушавало като бреме, произнесе бързо:

— Дъщеря ми няма да бъде сама!

— Ще я омъжите ли? — запита капитанът. — И за кого, моля ви се? Кой мъж ще поиска Хаджина Елизундо, когато узнае как е придобита по-голямата част от богатството на баща й? И ще добавя: когато тя самата узнае това, на кого би посмяла Хаджина Елизундо да даде ръката си?

— Как ще научи това? — отвърна банкерът. — Тя, че го знае и досега и кой ще й го каже?

— Аз, ако трябва!

— Вие?

— Аз! Слушайте, Елизундо и дръжте сметка за думите ми — отвърна капитанът на „Кариста“ със съзнателна наглост — защото няма да се върна повече на това, което сега ще ви кажа. Вие сте спечелили това огромно богатство главно чрез мене, чрез сделките, които заедно извършихме и в които аз залагах главата си! Търгувайки именно с ограбени товари, купувайки и продавайки пленници от Войната за независимост, вие натрупахте печалби, които наброяват милиони! И затова справедливо е тези милиони да принадлежат на мен! Аз съм човек без предразсъдъци, впрочем вие знаете това! Няма да ви питам за произхода на вашето богатство! Щом войната свърши, аз също ще се оттегля от сделките! Но, аз също не искам да бъда сам в живота и желая, разберете ме добре, желая Хаджина Елизундо да стане жена на Николас Старкос!

Банкерът се тръшна отново на креслото си. Чувствуваше, че е в ръцете на този човек, който отдавна беше негов съучастник. Знаеше, че капитанът на „Кариста“ няма да отстъпи пред нищо, за да постигне целта си. Не се съмняваше, че ако се наложи, той не би се подвоумил да разкрие цялото минало на неговата банка За да отговори отрицателно на искането на Нико-лас Старкос, с риск да предизвика избухване, на Елизундо му оставаше да каже само едно нещо и той го каза не без колебание:

— Моята дъщеря не може да стане ваша жена, Николас Старкос, защото тя трябва да стане жена на друг!

— На друг! — извика Николас Старкос. — Наистина, дошъл съм твърде късно! А! Дъщерята на банкера Елизундо ще се омъжи?…

— След пет дни!

— И за кого се омъжва? — запита капитанът с треперещ от гняв глас.

— За един френски офицер.

— За един френски офицер! Навярно някой от онези филелини, които се притекоха на помощ на Гърция.

— Да!

— И как се казва?

— Капитан Анри д’Албаре.

— Добре, господин Елизундо — поде отново Николас Старкос, като се приближи до банкера и му заговори очи в очи — повтарям ви го пак, когато този капитан Анри д’Албаре узнае кой сте вие, той няма да иска повече дъщеря ви, а когато дъщеря ви научи произхода на богатството на баща си, тя не би могла повече да мисли да стане жена на този капитан Анри д’Албаре! Така, че ако вие не развалите още Днес този брак, утре той сам ще се развали, защото утре годениците ще узнаят всичко! … Да! … Да … Кълна се в дявола, че ще го узнаят!

Банкерът отново се изправи. Изгледа втренчено капитана на „Кариста“ и произнесе с отчаян глас, който не оставяше място за съмнение:

— Така да бъде! … Ще се самоубия, Николас Старкос, и няма да бъда позор за дъщеря си!

— Не — отвърна капитанът — ще продължите и за в бъдеще да бъдете неин позор, както сте и сега и вашата смърт никога няма да промени обстоятелството, че Елизундо е бил банкерът на пиратите на Архипелага!

Елизундо, смазан, се тръшна отново на креслото сй и не можа да отговори нищо, когато капитанът добави:

— Ето защо Хаджина Елизундо няма да стане жена на този Анри д’Албаре. И ще стане ще не ще, жена на Николас Старкос!

Този разговор продължи още половин час така — с молби от едната страна и със заплахи от другата. Разбира се и дума не можеше да става за любов — не затова Николас Старкос се натрапваше на дъщеря та на Елизундо! Касаеше се само за милионите, които този човек желаеше да притежава изцяло и никакъв довод не би могъл да го накара да се откаже от намерението си.

Хаджина Елизундо не бе узнала за това писмо, което съобщаваше за пристигането на капитана на „Кариста“, но от този ден нататък баща й се струваше по-тъжен, по-мрачен от обикновено, сякаш беше потиснат от някаква скрита грижа. Затова, когато Николас Старкос се появи в банката, Хаджина не можа да превъзмогне едно още по-силно чувство на тревога. И наистина тя познаваше тази личност, защото я бе виждала вече няколко пъти тук през последните години на войната. Николас Старкос винаги й бе вдъхвал отвращение, което сама не можеше да си обясни. Гледаше я като че ли по начин, който винаги й беше неприятен, макар да беше разменял с нея само най-незначителни думи, така както би могъл да стори това всеки от редовните клиенти на банката. Но, девойката беше забелязала, че след всяко посещение на капитана на „Кариста“ баща й винаги изпадаше за известно време в някакво състояние на отпадналост, примесено с ужас. Това беше причината за нейната антипатия към Николас Старкос, която поне досега нищо не оправдаваше.