Жул Верн - Две години ваканция

„Не! Не! — повтаряше си той. — Не съм се излъгал! Това е невъзможно! Това е невъзможно!“

Както и да е, към седем часа вечерта още не бяха сгигнали края на гората, а беше вече толкова тъмно, че не можеха да се ориентират.

Бриан и Донифан решиха да се спрат и да пренощуват на завет под дърветата. Със солиден къс солено месо нямаше да страдат от глад. С дебели завивки нямаше да изпитват студ. А и нищо не им пречеше да запалят огън от сухи клони, но тази отлична защита срещу зверовете би ги изложила на опасност, ако някой туземец се приближеше през нощта.

— По-добре да не рискуваме да бъдем открити — забеляза Донифан.

Всички се съгласиха с него и пристъпиха към вечерята. Апетит не им липсваше. След като унищожиха значителна част от пътните провизии, те се готвеха да се изтегнат под една огромна бреза, когато Сървис посочи на няколко крачки един гъсталак. От този гъсталак — доколкото можеше да се види в тъмното — се подаваше едно дърво със средна височина, чиито долни клони се спущаха до земята. Там, на куп сухи листа, четиримата налягаха, като се завиха с одеялата си. На тяхната възраст сънят никога не закъснява. Така че заспаха непробудно, и Фан, макар и натоварен да ги пази, също последва примера на своите млади господари.

Веднъж или дваж обаче кучето изръмжа продължително. Очевидно из гората бродеха някакви хищници или други животни, но не се приближиха до лагера.

Около седем часа Бриан и другарите му се събудиха. Полегатите слънчеви лъчи осветяваха все още мъжделиво мястото, където бяха пренощували.

Сървис изскочи пръв от гъсталака и нададе викове или по-скоро възклицания на изненада.

— Бриан! Донифан! Уилкокс! Елате! Бързо елате!

— Какво има? — запита Бриан.

— Да, какво има? — попита Уилкокс. — С навика си да крещи Сървис все ни плаши!

— Добре де, добре! — отвърна Сървис. — Все пак погледнете мястото, където лежахме!

То съвсем не беше гъсталак, а колиба от листа, от ония колиби от преплетени клони, които индианците наричат „ажупи“. Тази ажупа трябва да е била строена отдавна, защото покривът и стените й се държаха само благодарение на дървото, на което беше подпряна и чиито клони обличаха с нова премяна тази колиба, подобна на тия, които служат за подслон на туземците в Южна Америка.

— Значи тук има жители? — каза Донифан, оглеждайки се бързо.

— Или поне е имало — отвърна Бриан, — защото тази колиба не се е построила от само себе си!

— Така можем да си обясним съществуването на брода през речицата! — забеляза Уилкокс.

— Е, толкова по-добре! — възкликна Сървис. — Ако има жители, те са добри хора, щом са построили нарочно тази колиба, за да пренощуваме в нея!

Всъщност нямаше никакво основание да се мисли, че жителите на тази страна са добри хора, както твърдеше Сървис. Все пак личеше, че туземци посещават или са посещавали тая част от гората в по-близко или по-далечно време. Ала туземци можеха да бъдат само индианци, ако тази страна беше свързана с Новия континент, или полинезийци и дори човекоядци, ако тя представляваше остров, спадащ към някой от архипелазите на Океания! В последния случай положението криеше опасности, тъй че повече от всякога се налагаше да се реши този въпрос.

Бриан искаше да продължат, но Донифан предложи да огледат внимателно тази колиба, която впрочем личеше, че е изоставена отдавна.

Дали няма да намерят там някакъв предмет, някакъв съд, инструмент или уред, чийто произход да познаят?

Преровиха старателно постелката от сухи листа по пода на ажупата и в един ъгъл Сървис откри парче печена глина, вероятно от паница или стомна. Нов белег за човешки труд, но той не показваше нищо повече. Следователно не им оставаше друго, освен да продължат пътя си.

В седем и половина часа малките момчета с компас в ръка се насочиха, смело на изток по лек наклон. Вървяха така два часа, бавно, много, бавно, през непроходим гъстак от трева, и храсти, като на два-три пъти се наложи да си пробиват път е брадва.

Най-после, малко преди десет часа, хоризонтът придоби вид, различен от безкрайната преграда от дървета. Зад гората се простираше обширна равнина, осеяна със сакъзови дървета, мащерка и изтравниче. На половин миля на изток я опасваше пясъчна ивица, в която плискаше кротко прибоят на морето, видяно от Бриан, което се разстилаше чак до края на хоризонта.

Донифан мълчеше. Това суетно момче волю-неволю трябваше да признае, че другарят му не е сбъркал.

Ала Бриан, който не искаше да тържествува, разглеждаше с бинокъл на очите тези местности.