Жул Верн - Две години ваканция

Оставаше само един въпрос: на юг ли да се насочат Бриан и Донифан или на север? Но ако се спуснеха на юг, щяха да се приближат до „Слуи“, затова решиха да поемат в тази посока. По-късно щяха да видят дали е възможно да стигнат до края на езерото.

След като решиха това, в осем и половина часа и четиримата тръгнаха на път през тревистите дюни, които стърчаха над равнината, граничеща на запад със зелените масиви.

Фан припкаше напред и плашеше ятата тинаму, които литваха да се скрият из сакъзовите дървета или папратите. Там растяха кичури червени и бели блатни боровинки и дива целина, които бяха много полезни като лечебно средство; но трябваше да внимават да не вдигат шум с пушките си, да не би в околностите на езерото да бродеха туземни племена.

Вървейки все по брега — ту в подножието на дюните, ту по пясъчната ивица, младите момчета успяха да изминат през тоя ден дванайсетина мили, без да се уморят много. Не намериха никъде следа от туземци. Никакъв дим не се издигаше от горския масив. Не се забелязваше никакъв отпечатък от стъпки по пясъка, мит от вълните на това водно пространство, краят на което не се виждаше. Изглеждаше само, че западният бряг завива на юг, сякаш за да се затвори отново в тази посока. Впрочем той беше съвсем пуст. Никакво платно не се показваше на хоризонта, никаква пирога — на повърхността. Ако тази земя е била населена някога, по нищо не личеше, че все още е такава.

Не се виждаха никакви диви или преживни животни. На два-три пъти след обед в окрайнината на гората се появиха няколко птици, но не можаха да се приближат до тях. Все пак Сървис се провикна:

— Това са щрауси!

— В случая щраусчета — възрази Донифан, — защото са малки на ръст.

— Ако са щрауси — обади се Бриан — и се намираме на континент.

— Още ли се съмняваш? — подхвърли иронично Донифан.

— Това трябва да е американският континент, където тези птици се срещат в голямо количество — отвърна Бриан. — Само това исках да кажа!

Към седем часа вечерта спряха на почивка. На другия ден, ако не срещнеха непредвидени пречки, щяха да се постараят да стигнат отново до залива Слуи — такова название бяха дали на онази част от крайбрежието, където бе заседнала шхуната.

Впрочем тази вечер беше невъзможно да вървят по-на-татък в южна посока. През това място течеше една от ония речици, чрез които се изливаха водите на езерото, и трябваше да я преплуват. Тъмнината обаче пречеше да се види добре местността, а изглеждаше, че от десния бряг на тази речица се изпречва скала.

След като вечеряха, Бриан, Донифан, Уилкокс и Сървис мислеха само за сън — този път на открито поради липса на колиба. Но колко ярки бяха звездите, които блестяха на небосвода, докато полумесецът залязваше на запад над Тихия океан!

По езерото и на брега всичко беше спокойно. Четирите момчета, настанени между огромните корени на един бук, заспаха толкова дълбоко, че дори гръмотевици не бяха в състояние да ги събудят. Нито те, нито Фан чуваха раздаващия се доста наблизо вой, вероятно вой на чакал, ни по-далечния рев, вероятно рев на хищници. По тия места, където щраусите живееха в диво състояние, можеха да се боят от приближаваме на ягуари или кугуари — тигрите и лъвовете на Южна Америка. Ала нощта мина без премеждия. Все пак, към четири часа сутринта, когато хоризонтът над езерото още не бе започнал да побелява от зората, кучето прояви признаци на безпокойство, като ръмжеше глухо и душеше земята, сякаш се готвеше да се впусне по нечии дири.

Към седем часа Бриан събуди своите другари, сгушени един до друг под завивките си.

Всички наскачаха веднага и докато Сървис гризеше парче сухар, останалите трима отидоха да хвърлят поглед на местността зад потока.

— Наистина — извика Уилкокс — добре сторихме, че не се опитахме да минем тази речица, щяхме да попаднем сред блато!

— Вярно — отвърна Бриан, — на юг се простира блато и краят му не се вижда!

— Гледайте! — провикна се Донифан. — Гледайте какви многобройни ята патици, летни бърнета и бекасини летят над повърхността му! Ако можем да се настаним тук за зимата, ще бъдем сигурни, че няма да ни липсва дивеч!

— Че защо пък не? — отговори Бриан, който тръгна към десния бряг на речицата.

Отзад се издигаше висока скала, която завършваше с отвесна издатина. Двете й страни се съединяваха почти под прав ъгъл, като едната беше успоредна на брега на речицата, а другата — обърната към езерото. Не беше ли това същата скала, която обграждаше залива Слуи, удължавайки се на северозапад? Това можеха да узнаят едва след като изучеха по-обстойно местността.